Джоанн Харрис: Рунически знаци

Етел Парсън знаеше какво означава това. Нямаше представа откъде, но го знаеше, тъй както знаеше, че единствената надежда на Деветте свята е отвъд тази река и че времето им е почти изтекло.

Захар го чу и изпусна Главата, после със същата бързина се втурна в противоположната посока.

Один го чу и си помисли: „Най-сетне“.

В другия край на полето Ванир го чуха и се приготвиха за Края на всички неща.

В Задгробния свят Аезир го чуха в мига, когато сянката на черната птица започна да се спуска над тях. Все още стъпили здраво на скалата, която сега бе единственият къс твърда материя наоколо, те чуха приближаването на Хаоса като вой на черен вятър, отново залегнаха и продължиха да мятат мисловни мълнии към тъмната утроба на противника, докато накрая се блъснаха в портите, разделящи Световете един от друг, и почувстваха твърдостта им зад гърбовете си.

Локи едва успя да си помисли: „Вече трябва да ми дадат ключ за проклетите порти“; когато те поддадоха и той падна по гръб във водата.

Живото око на Хел се отвори, блеснало от внезапно прозрение, и се спря върху стрелките на часовника, които отново се раздвижиха. Тя едва успя да си помисли: „Богове, какво направих?“, когато приливната вълна връхлетя и цялата пустиня потъна в Сън.

Светът Сън трудно може да се нарече „свят“, той е по-скоро съвкупност от възможни светове, място, където земните маси идват и си отиват като пясъчни коси в бързо течаща река и нищо не е такова, каквото изглежда.

Самата река всъщност изобщо не прилича на река. Макар че окото й придава дължината и широчината на речно корито, това, което тече по нея, е странно неуловимо, блестящо, почти живо, готово да приеме форма всеки път, щом се докосне до заблудена мисъл.

Но Сън почти няма усещане за разстояние, усещане за време. Територията му е строго неутрална, като тази на Смърт: Сън съществува поравно в Реда и в Хаоса, правилата или изобщо не важат, или важат изцяло. Също като Задгробния свят Сън е над тези неща и — пак като Задгробния свят — е различен за всяко същество, което попадне под влиянието му.

Тук, при извора, река Сън може да бъде смъртоносна.

Локи попадна в сън със змии и потъна с боричкане и пъхтене.

Тор попадна в сън, в който беше чисто гол на някакво важно събитие, където красива жена с цветя вместо очи и две усти, и двете пълни с хищни зъби, изнасяше реч на език, който той не разбираше, затова не можеше да й отговори.

Фриг сънуваше жена, нито красива, нито млада, но нежна и със сдържана сила. Тя носеше проста домашнотъкана рокля, едната й буза беше одраскана и зацапана. Жената запретна ръкав и Майката на боговете съзря на ръката й руна, все още бледа, но все по-видима. Жената посегна…

Мади сънуваше летяща скала и изведнъж започна нов сън. Тя беше отново в Малбри, на Хълма Червен кон, и склонът беше нацъфтял. До нея седеше Едноокият, не Один, а старият Едноок — такъв, какъвто го помнеше от първата им среща — и я гледаше усмихнат.

„Едноок!“ — възкликна Мади с облекчение и изведнъж разбра, че всичко случило се през последните няколко дни е било само сън, кошмар, от който сега се е събудила. Тя протегна ръце към стария си приятел, но той я спря.

„Внимавай — предупреди я Едноокият. — Тук си в безопасност. Но когото и да срещнеш, не го докосвай, ако искаш да останеш себе си. Днес във въздуха витаят някои странни неща…“

Мади каза:

„Сънувах, че си мъртъв…“

Едноокият сви рамене. „Няма да ми е за пръв път. Сега трябва да вървя, в Пог Хил има жътва и обещах да присъствам…“

„Но ще се върнеш, нали?“ — попита тя.

„Да, между Празника на огньовете и Месеца за жътва. Търси ме тогава — в сънищата.“

Один сънуваше сина си Тор. Знаеше, че е само сън, но видя Тор много ясно, плъзна се под повърхността и попадна в сън, в който седеше под дърво в някогашния Асгард и гледаше отминаващите облаци — и тогава още имаше две очи, и Локи още не беше в немилост (е, поне не повече от обичайното), и Мади, макар и още неродена, стоеше до него, и Фриг беше там, и Ерда, майката на Тор, и самият Тор, точно такива, каквито бяха преди петстотин години.

„Това е, защото си мъртъв, татко“ — каза Тор, сякаш чул мислите му.

„Мъртъв? — попита Один. — Но това е…“

„Помисли върху фактите — кротко отвърна Тор. — Очите ти, това място, ние — какво друго обяснение може да има?“

„Ами може да сънувам“ — предположи Один.

„Винаги си сънувал“ — каза Тор.

И сега, докато Один потъваше все по-надълбоко в съня, му се стори, че чува гласа на Локи да вика за помощ. И разбра, че Локи е в друг сън, който го убива.