Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Добро лице — помисли си Один. — Силно, но благо, макар и може би не толкова мъдро…“

Той се усмихна и склони глава на пясъка.

А зад тях Безименният пристъпи, за да нанесе последния удар.

Междувременно Нат и Хората най-после стигнаха до голото място. След като минаха незабелязани през призрачните редици, те останаха като хипнотизирани от гледката, която се разкри пред тях.

Етел го позна и въздъхна.

Адам го видя и зяпна.

Дориан сграбчи Дебелата Лизи.

Захар сведе поглед към руническия камък на Капитана, който лежеше в дланта му, и стомахът му се обърна, когато го видя да примигва с виолетова светлина само веднъж и слабо, като сърце, което все още не е спряло да бие.

„А, не — помисли си Захар. — Не може. Не сега…“

Руническият камък припламна, този път по-ярко, и Захар почувства как го полазват странни тръпки, и сякаш познат глас…

За теб няма прошка. Ти сам го каза. Нищо не мога да направя.

Той понечи да хвърли камъка. Но когато излезе от редиците на Ордена, талисманът още беше в ръката му и Захар го пъхна дълбоко в джоба си. Може би все пак ставаше нещо. С руните никога не се знаеше.

Нат Парсън гледаше смаян, очите му поглъщаха великолепното сияние на Безименния. Той беше изминал такъв дълъг път, понесъл такива страдания заради този миг, че не смееше да се надява, че най-после го е достигнал.

Това Създание, което грееше с прекрасни светлини, това ужасно, славно, всемогъщо Създание, родено в новия си облик от каменната Глава възможно ли беше то да е Словото, за което сърцето му така жадуваше? Нат бавно си запроправя път през въздуха, натежал от магия и искри. Той вървеше към двамата противници и никой не посегна да го спре, никой не видя радостта в очите му.

— Не плачи, мила моя — заговори Безименният. — Казах ти, че ти си особен случай.

Мади се обърна да го погледне: той стоеше над нея с вдигнат жезъл. Магиите се виеха около него като вълна около вретено и пръскаха искри от статично електричество в замрелия въздух. Беше внушителен, Мади съзнаваше, че видът му е смайващ. Но земята беше влажна от кръвта на Едноокия и тя виждаше само цвета й, ален като на макове през Месеца за жътва, разцъфнали на пустинния пясък…

— Не ме е страх от теб — каза момичето, тъй както някога, много отдавна, бе казала на един едноок пътешественик на Хълма Червен кон.

Безименният се усмихна.

— Радвам се — отвърна той. — Защото ти и аз ще станем много близки.

Мади не бе чула разговора между Один и Безименния, докато те се биеха на полето. Но не беше глупава и вече й бе минало през ум, че щом тялото на Локи може да се използва за съживяването Балдер, то може би същото се отнася и за нейното. Разбира се, най-подходящо бе тяло без белези: това на Едноокия беше повредено може би непоправимо, а нейното беше здраво и което бе по-важно, неразчупената й руна щеше да даде на притежателя му божествена сила…

Тя изгледа Безименния с присвити очи.

— Особен случай? — попита тя.

— Много особен, Мади — отвърна той. — Ти ще ни отведеш при звездите. Заедно на върха ще пренапишем Сътворението. Ще построим наново Небесната цитадела. Ще възстановим това, което Аезир разрушиха заради алчност и небрежност. Вместо Девет противостоящи Свята ще има само един Свят. Нашият Свят. Свят, където нещата са напълно смислени. Свят, в който Доброто и Злото заемат своите места и един Бог властва над всичко, завинаги и за вечни времена…

Мади му хвърли презрителен поглед.

— Това ми звучи като нещо, на което Едноокият казваше „гоблински фъшкии“.

Безименният пламна от ярост.

— Мислиш ли, че имаш избор? — сопна се той. — Чувала си пророчеството.

Мади се усмихна.

— „Виждам войска, подредена за битка. Виждам Генерал, стои сам. Виждам предател пред портите. Виждам жертва“ — тя обърна тъмносивите си очи към Шепнещия. — Веднъж те попитах дали мислиш, че аз трябва да съм тази жертва.

— Не… — каза Один.

Никой не го чу.

Мади се огледа наоколо: видя Хел, която този път стоеше мълчаливо, обърнала към нея мъртвия си профил, Балдер в тялото на Локи, десетте хиляди войници — минус неколцина — застанали пред тях в зловещо мълчание.

— Не го възприемай като жертва — каза Шепнещият с утешителен глас. — Мисли за това като за ново начало. Ти няма да умреш просто ще бъдеш част от Мен, тъй както всичко друго ще бъде част от Мен. Аз ще оставя следата Си на всяко стръкче трева, на всяка капка вода, във всяко човешко сърце и всичко ще Ме боготвори, и ще Ме обича, и ще се бои от Мен, и ще бъде съдено…