Джоанн Харрис - Рунически знаци

Локи разбра, че е подценил амбицията на Шепнещия. Той мислеше, че това е чисто и просто отмъщение, че щом веднъж разчисти сметките си с Один, Оракулът ще бъде удовлетворен. Сега знаеше, че не е така. Шепнещият искаше да управлява, искаше власт над Реда и Хаоса, да бъде Единственият Бог…

Локи метна Каси по един облак от ефимери и видя как те се разпръскват като рояк пчели. Отчаянието му беше възвърнало чувството за хумор и в минутите, които му оставаха, напук на Шепнещия, Хитрецът беше твърдо решен да предизвика пожар. Огнените руни изскачаха от пръстите му, очите му блестяха, а лицето, макар и белязано от умората, грееше със задоволство. Може би се дължеше на Хаоса в кръвта му, но Локи с учудване откри, че сега се забавлява повече, отколкото през всичките петстотин години.

Зад него Тор и Тир стояха с гръб един към друг и взаимно се прикриваха, докато мятаха мисловни мълнии по сянката на черната птица. Тя продължаваше да настъпва. Зад нея идваха тишината, въртящото се пространство между звездите, невъобразимата пустота на Отвъдното.

Сянката пълзеше и постепенно се приближаваше. По пътя й съскаха и чезнеха облаци от ефимери. Демони, някои с големината на бойни слонове, потъваха като ситни семена в утробата й и тя продължаваше напред — неудържима, безразлична. Вече беше почти над тях, Задгробният свят бе пропаднал, останали бяха само бреговете на реката. Сурт дойде, сянката отсече ръба на скалата, на която Аезир бяха направили лагера си…

И тогава, в мига, когато скалата под тях започна да се руши…

Всичко спря. Падна тишина. Задгробният свят застина насред разпадането си, а Один и Безименният тръгнаха един срещу друг, отначало бавно, като пристъпяха едва забележимо, подобно на участници в дълга, тромава церемония.

Мади, чието сърне подскочи при вида на стария й приятел, пристъпи напред, но Балдер сложи ръка на рамото й.

— Остави го — каза той с тих глас. — Намесиш ли се, рискуваш живота и на двамата.

Тя знаеше, че е прав — това беше битката на Один, не нейната — но не можеше да не се почувства засегната, че старият й приятел дори не я поздрави. Сърдеше ли й се? Не го ли беше грижа за нея? Или просто бе изпълнила предназначението си, затова можеше да бъде отстранена, тъй както толкова много други преди нея?

Двамата воини се приближаваха все повече: до ослепителния силует на Безименния Один изглеждаше уморен и мрачен. Жезълът на Шепнещия припукваше от руническа светлина, мечът на Один блестеше като перата на синьо рибарче.

Зад тях десетте хиляди гласове на Ордена започнаха да декламират от Книга Възвания.

Именувам те Один, син на Бор…

— Ти загуби — каза Безименният. — Твоето време свърши. Сбогом на старите богове. Идват новите.

Один се усмихна.

— Новите? — попита той. — Тук няма нищо ново, стари приятелю. Така са устроени Световете. Дори предателството служи или на едната, или на другата страна. И самият Хаос има своите правила.

— Не и този път — каза Безименният. — Този път аз ще определям правилата.

— Правилата са вече определени. Ти им се подчиняваш, независимо дали ти харесва или не.

Шепнещият изсъска:

— Аз няма да се подчиня на никого. Нито на Реда, нито на Хаоса. И ако всичко друго трябва да пропадне, така да бъде. Аз ще управлявам сам. Единствен във всички светове: всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ Аз.

— Виждам, че Мъдрият Мимир е все така мъдър — подигравателно подхвърли Один.

Всъщност изобщо не му беше до смях. Силата на Безименния се бе оказала по-голяма от очакваното, а собственото му сияние беше като сърцевината на звезда и макар че обликът на противника му бе само наполовина оформен. Один знаеше, че вече е смъртоносен.

Зад гърба му армията на Реда припяваше:

Всяко име го обезсилваше все повече, той замахна към фигурата, която виждаше смътно с вътрешното си зрение, но мечът му разсече само въздуха. В редиците зад него един мъж падна. Друг пристъпи напред да заеме мястото му.

Безименният удари на свой ред. Руническият жезъл едва докосна китката на Один, но го опари като нагорещено желязо и мощта му го просна зашеметен на пясъка.

Один се изправи, като потриваше китката си.

— Станал си по-силен — спокойно отбеляза той и прехвърли меча си в здравата ръка.

— Да можех да кажа същото за теб — отвърна Безименният. Один започна да финтира, да парира, да удря. Мечът в ръката му проблясваше като стрела, но едно докосване на руническия жезъл бе достатъчно, за да го отклони, и оръжието отхвръкна настрани, разсече земята на мястото, където падна, и остави кратер с дълбочина шест стъпки.