Джоанн Харрис - Рунически знаци

Руническият жезъл присветна, Один избегна удара, но Безименният беше по-бърз. Върхът на жезъла одраска коляното на Едноокия и той падна, претърколи се и междувременно метна Ир , така че когато руническият жезъл го докосна отново, този път по главата, Один отблъсна удара, като хвърли Тир по своя нападател.

В редиците на Екзаминаторите още един падна и се изгуби като облаче дим във въздуха на пустинята. Но Безименният продължаваше да стои невредим, по-силен от всякога, с победоносна усмивка на суровото лице.

Один удари отново, впрегнал силата на отчаянието си. Още един Екзаминатор падна, но Безименният отвърна на удара със змийска ловкост и този път улучи Едноокия право в рамото.

Мястото беше уязвимо, едва заздравяло от стрелата на арбалета, и от удара Один тежко падна. Изтърколи се извън обсега на ударите и с лява ръка метна Тир , като същевременно се изправи на крака.

Тир улучи Безименния точно между очите.

Один се изправи с олюляване и погледна резултата.

В редиците групичка Екзаминатори изчезна като дим, а останалите се сгъстиха, за да заемат местата им. Один не разбра откъде, но видя долетялата мълния, която прониза ефирната фигура на Безименния и безвредно разпръсна сиянието му в замрелия въздух.

Безименният сухо се изсмя.

Реката Сън се надигна и преля.

Один мрачно вдигна меча си.

В далечния край на бойното поле Ванир чуха гласа на Безименния. Всяка сричка долиташе до тях с гласовете на десетте хиляди, които изричаха думите:

Именувам те Один, син на Бор…

„Започва се — помисли си Хеймдал. — Осмина срещу цяла армия…“

Той пристъпи към редицата мъже. Този път никой не го забеляза. Погледите на всички бяха приковани в една точка, те стояха с гръб към него, Хеймдал усети дълбочината на съсредоточаването им. Задуха сух вятър, пълен с прах, но никой дори не закри очите си и от набъбващата спирала сред гарвановочерните облаци грейна светлина с цвят на прясна кръв.

Той се беше заклел пред Один, че няма да го последва. Това го измъчваше, но клетвата си беше клетва. Клетвата му обаче не засягаше мъртъвците, които стояха безучастно, явно потънали в размисъл, и наблюдаваха битката на речния бряг.

Хеймдал чувстваше мощта на кантиката и знаеше, че всяка дума е удар по Один. Да можеше да наруши ТЯХНОТО Приобщаване, да спре това проклето пеене — поне за кратко…

Той направи мисловна мълния от руната Хагал и я изстреля в най-близката колона.

Нищо не се случи, нито един не падна.

Фрейр се присъедини към него с рунически меч в ръка, но острието на Жътваря също не донесе резултат: то премина през редицата като през дим.

Хеймдал повика Скади, после Ньорд, но нито руническият камшик, нито тризъбецът постигнаха нещо, както и огнените руни, ледените руни и руните на победата. Ушите на мъртъвците бяха глухи и за най-силната музика на Браги, очите им бяха слепи и за най-изкусителните магии на Фрейя, те продължаваха да изричат тайните имена на Бащата на всички богове:

И насред общото вцепенение и атаката на Словото след цели дванайсет стиха Ванир осъзнаха, че енорийският свещеник и ученикът му — а също и фермерът, жената и охраненото прасе — са изчезнали.

Той знаеше, че битката е почти завършила. Один нападаше отново и отново, десетината му рани кървяха, но Шепнещият стоеше все така неуязвим. Ударите на Едноокия бяха разчистили тясна пътека сред мълчаливите войски на Реда — но всеки път, когато някой паднеше, друг заемаше мястото му и призрачното единение на Приобщените оставаше несломимо. Едноокият се съпротивляваше като притиснат в ъгъла плъх, но дълбоко в себе си вече вярваше, че това същество е непобедимо.

Ето че идваше краят на Генерала. Всяко име, всяка кантика го раняваше по-дълбоко от предишните. Сиянието му беше изчерпано, дясната му ръка безполезна, руническият му меч изтощен до такава степен, че от него бе останала малка треска. Той беше нанесъл стотици удари на Безименния, но не бе успял дори да го одраска.

Нещо повече, в хода на битката противникът му стана още по-силен, обликът му се дооформи и сега дори сляп, Один почти виждаше лицето под качулката на отшелника, формата на устата, умния поглед. И цветовете му — със сигурност познаваше тази ръждивочервена следа, пламтяща по краищата в яркооранжево…