Джоанн Харрис - Рунически знаци

Но това все още не беше въплътеното Слово. Один знаеше, че в този облик Безименният би могъл да упражнява власт тук, в Земята на мъртвите, но за да завладее Световете, се нуждае от кости, мускули и жива плът…

Живот за живот.

Неговата плът. Неговите кости.

Именувам те Вотан, Вили и Ве…

— Това ли искаше, Мимир, стари приятелю? Носи го със здраве — каза Один. — Аз вече започнах да се уморявам от това тяло.

Безименният се засмя иронично.

— О, не — отвърна той. — Твоето тяло няма да ми свърши работа. Не. Изобщо не става. Преди стотина години можеше да ми свърши работа, но сега е прекалено повредено, за да ми бъде от полза. Не, това, приятелю, е за развлечение, а и не обичам да оставям неуредени сметки.

Той вдигна жезъла си, за да удари отново, и Один рязко се изтърколи, за да избегне удара, без да обръща внимание на болката в раненото рамо.

— Тогава кого имаш предвид? — попита Едноокият. — Ако не си забелязал, това е Земята на мъртвите…

И изведнъж му стана ясно.

Живот за живот.

Без тяло (или дори глава) създанието не можеше никога да напусне Подземния свят, а ако искаше да завладее Световете…

Живот за живот.

Животът на Мади.

Один изведнъж прозря плана на Безименния и с ярост и отчаяние замахна към силуета, който подскачаше извън обсега му. Той падна на коляно…

Безименният е лекота отби удара му.

— Значи ето какво си искал от самото начало — изпъшка Один и замахна отново. — Да се преродиш в жива плът, да построиш наново Асгард и да го управляваш. Да станеш Моди, да откраднеш сиянието й и да си го присвоиш, да изпълниш собственото си пророчество…

— Най-сетне — каза Безименният. — Винаги си бил недосетлив. Е, стари приятелю, знаеш какво казват. Никога не вярвай на оракул.

Вече бяха стигнали до последната строфа. Трийсет и три строфи бяха изписани под името на Один, Бащата на всички богове, в Книга Възвания, и десет хиляди гласа изрецитираха последното двустишие:

И ето че накрая Генералът падна победен на сивия като кости пясък.

Сега Мади си спомни пророчеството. „Говоря каквото трябва“ — бе казал Оракулът; и въпреки че ги беше подвел, въпреки че бе изрекъл частични истини, за да ги измами и забави, тя знаеше, че Оракулът не може да лъже.

Виждам мъртвешки кораб на бреговете на Хел и сина на Бор със своето куче, клекнало в нозете му…

И все пак докато наблюдаваше двамата напълно неподходящи противници, тя нито за миг не загуби вяра, че ще се случи нещо, което по някакъв начин да обърне битката в полза на Едноокия. Някакъв неочакван обрат, както ставаше в любимите й истории.

Но сега всичко свърши. Приятелят й лежеше по очи на сивия пясък и цветовете му бяха толкова слаби, че можеше да е мъртъв.

„Не, не и ти“ — скръбно си повтаряше тя; и като отблъсна възпиращата ръка на Балдер, се втурна през опръскания с кръв пясък към мястото, където лежеше Один. Безименният се надвеси над тях с рунически жезъл в ръка и с победоносно грейнало лице, но Мади не го забеляза.

Тя коленичи. Докосна косата му. Той беше още жив.

— Мади.

— Тук съм.

Один с мъка повдигна глава. Извън воинския си облик той изглеждаше много стар — съвсем като човек — сякаш от последната им среща на Хълма Червен кон бяха минали сто години. По време на битката превръзката на окото му беше паднала и разбитото му лице приличаше на маска от кръв и кал. Единственото му око се взираше невиждащо и Мади осъзна, че той е съвсем сляп. Сърцето й се сви от жал и мъка, но дремещите чувства на гняв и обида, които изпита, когато научи истината, все още тлееха, все още напираха да излязат.

— Защо трябваше да идваш тук? — попита тя. — Знаех, че ако дойдеш, ще умреш.

Один въздъхна.

— Все същата… нетърпелива… Мади — той говореше с пресеклив, задъхан шепот, но в него тя долови нотките на предишния му повелителен глас и от това неудържимо й се доплака.

— Исках да спра войната — каза момичето. — Исках да предотвратя всичко това. Исках да те спася…

— Не може — каза Один. — Пророчеството…

Мади понечи да възрази, но той поклати глава.

— Нека… те видя… още веднъж — промълви той и слепешком, но с голяма нежност вдигна ръка към лицето на Мади.

Тя затаи дъх, когато пръстите му запълзяха от бузата към брадичката, спряха на челото, очертаха гънките на скръбта и упорството около устата, докоснаха леката влага под очите.