Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Светове, Мади. Какви други дарове може да има?

Нат Парсън нададе сподавен вик. Той нямаше представа какво върши, никаква мисъл за опасност не му минаваше през ум. Мислеше само за това проклето момиче, момичето, което го спъваше на всяка крачка, момичето, което му се присмиваше, което му пречеше, презираше го, а сега се канеше да вземе това, за което самият той копнееше — Словото, което му се полагаше по право…

— Не! — свещеникът се спусна към Мади с нож в ръка, навел глава като нападащ глиган. — Тя никога не го е искала! Дайте го на мен!

И като я хвана за косата, той си спомни как преди много години ходеше на лов с баща си, дръпна назад главата й и посегна да й пререже гърлото.

Захар се приближи до захвърлената Глава и като я грабна с две ръце, хукна като обезумял през открития пясък. Тя изгаряше кожата му като серен камък, но той я държеше здраво и бягаше на зигзаг с всички сили, стиснал очи от напрежение.

„Намери го — беше казал Капитанът. — И го хвърли в най-дълбокото.“

Е, всичко тук изглеждаше достатъчно дълбоко. Въпросът беше дали ще стигне навреме.

Гоблинът се промуши между краката на Нат Парсън е викове „Ох-ох-ох!“, защото на ръцете му пареше, и с вид досущ като на катерица, понесла печена ябълка, се затича колкото му държаха късите крака (което беше по-бързо, отколкото можете да очаквате, а и той бе много пъргав за размерите си) към реката Сън.

Това завари Нат неподготвен. Цялото му внимание беше съсредоточено върху момичето и когато гоблинът се мушна между краката му, той се олюля и почти падна по очи на пясъка. Изпусна ножа, наведе се да го вземе и се намери лице в лице с нещо, което съскаше, пукаше, вреше и кипеше от ярост и осуетена амбиция. Нат нито за миг не се замисли, а разпери ръцете и с рев го притисна към гърдите си.

Безименният не беше видял приближаването на енорийския свещеник, не беше обърнал и секунда внимание на малката група Хора. Но първо дотича някакво диво същество, което пробяга между него и момичето, а сега и този глупав свещеник изскочи от пустинята с облещени очи и с разкривена уста закрещя: „Не! Вземи мен!“, и разпери ръце, вече вцепенени и почернели от допира му, и тогава…

Десетте хиляди воини завикаха тревожно, а свещеникът продължаваше да моли: „Вземи мен!“, и се протягаше, посягаше, жадуваше, гореше да се Приобщи, зяпнал от ужас и почуда, докато Безименният се мъчеше да се освободи, а Словото разцъфваше като ранна роза…

Нат почувства как пропада в яма със змии. Духът на Безименния изобщо не беше като този на Илайъс Риди — Риди поне някога беше човек, с човешки мисли и стремежи. Но в Безименния нямаше нищо човешко нито божествено. Никаква милост, никаква любов, нищо, освен клоака от омраза и ярост.

Никое човешко съзнание не би могло да оцелее след такъв взрив: Нат мигом падна на земята и от носа и ушите му бликна кръв. Защото, ако действието на Словото беше силно от разстояние, тук, при източника, то бе разрушително. В сравнение със силата му изригванията от огнената яма на Шепнещия бяха като купичка мляко, която ври на огъня, и последвалият трус събори живите на земята и разпръсна мъртвите като прашинки.

Безименният нададе яростен вой. Лишен от жертвата си, внезапно попаднал в тялото на неподходящ човек — човек, който нямаше нито магически сили, нито подготовка — той реагира без мисъл и без задръжки. Първото му инстинктивно действие беше да унищожи натрапника, второто — да възвърне непокътността на първоначалния си приемник…

Но каменната Глава, която Оракулът обитаваше от началото на Древните времена, вече не лежеше на земята. Безименният отново нададе вой — този път на отчаяние. Знаеше, че без подходящ приемник е само още една душа в Подземния свят, собственост на Хел и неин роб. Лишена от водач, войската му щеше да се разпръсне като прах, какъвто всъщност беше, великият му план щеше да остане неосъществен. Десетте хиляди воини повториха воя му като ехо, докато Безименният съсредоточаваше всяка частица от магията си върху една-едничка, безумна, крайно важна цел.

Да обсеби момичето. Веднъж и завинаги.

И точно тогава реката излезе от бреговете си. Словото, освободено и неуправляемо, умножено по десет хиляди и насочено към пукнатината между Световете, накрая се оказа твърде силно за удържане.

Създанието, което някога се наричаше Старият по дни, се разрида с цяло гърло:

— Още не, още не!

А река Сън във вид на приливна вълна се носеше през пустинята към тях.