Джоанн Харрис - Рунически знаци

Той направи пауза за по-голям ефект и свали качулката си. Обликът му вече беше почти завършен, каменната Глава, която бе обитавал в продължение на толкова години, се въргаляше забравена отстрани. Сега Мади виждаше собствените си цветове, които плуваха бледи зад тези на Шепнещия, и чувстваше нещо като статично електричество в косата и зъбите си, докато Словото я обгръщаше от всички страни.

Десетте хиляди мъртви бяха готови, десет хиляди трупа поеха дъх. И в очакване на Словото никой не видя как дребната фигура на Захар-в-Чувал предпазливо излезе от групата, безшумно тръгна през мъртвия пясък и незабелязано и неусетно се приближи към двамата противници.

Захар съвсем не беше герой. Той никога не би се впуснал по своя воля в това начинание. Генералът беше мъртъв или така изглеждаше, Капитанът беше мъртъв или по-лошо, а Безименният се готвеше да унищожи Мади, което я правеше почти толкова мъртва, колкото и другите двама.

Гоблинът наистина не знаеше защо досега не е избягал. Нито руна, нито заклинание го подтикваха към действие. Никаква полза не можеше да извлече за себе си. Дори руническият камък вече не го обвързваше, макар че Захар продължаваше да усеща силата на пулса му, сякаш в него беше затворена частица от Капитана, която го подканваше с тих глас.

Гоблинът дори като че ли не беше съвсем наясно какво се очаква да направи, нито защо, но въпреки всичко продължаваше да върви приведен към злата стара магия — Шепнещия — която беше предизвикала всичко това и която сега лежеше забравена на една страна, докато нещото, разцъфтяло от камъка, се приближи към Мади и заговори.

— Мило момиче — каза Безименният. — Чуй Ме.

И такова беше магическото му въздействие, че тя почти се подчини, почти се поддаде на сладкодумния му глас.

— Толкова си уморена, Мади — продължи той. — Заслужаваш почивка. Не се съпротивлявай сега, когато сме толкова близо…

И в този миг мъртвите заговориха, и гласовете им зашумоляха беззвучно като пясъци на вятъра.

Мади имаше по-малко имена от Едноокия и знаеше, че кантиката й вероятно ще е кратка. Вече усещаше действието й върху себе си: главата й натежа, краката й почти залепнаха за земята…

Тя се отърси с усилие.

— Да се съпротивлявам? Мисля, че мога да опитам.

И Мади извади от джоба си не руна, не магия, не рунически меч, а обикновено сгъваемо ножче, каквото носеше всяко момче на ковач или фермер в Малбри и околните села.

И изведнъж забеляза нещо наистина учудващо — тя, която мислеше, че вече никога нищо не може да я учуди. Каза си, че може да е мираж, но не беше ли това Етелбърта Парсън, до нея — Дориан Скатъргуд и Адам Скатъргуд, и Нат Парсън… И възможно ли беше това да е… охранено прасе?

„Полудявам“ — помисли си Мади. Това беше единственото възможно обяснение. Малко се подразни, че в последните отчаяни минути от живота си трябва да понесе гледката на Нат Парсън и Адам Скатъргуд, но си каза, че ако нещата вървят според плана, поне няма да ги гледа още дълго.

— С това? — възкликна Безименният и започна да се смее. Десетте хиляди мъртъвци се разсмяха с него и гласовете им се разнесоха като ято черни врани, литнали към металносивото небе.

Но Мади го гледаше все така сериозно и открито.

— Ти се нуждаеш от здравото ми тяло — каза тя. — Ако умра тук, духът ми ще остане в Хел, а останалата част от мен просто ще се превърне в прах. Не мога да те убия, но мога да направя това…

И тя поднесе ножа към гърлото си.

И отново в Хел настъпи тишина. Всички наблюдаваха Мади, която стоеше сред боговете и Хората, допряла сгъваемото ножче до гърлото си.

Локи гледаше от Задгробния свят и въпреки че самият той беше в опасност, се подсмихна.

Тор гледаше и си мислеше: „Това е моето момиче.“

Один не гледаше, по въпреки всичко знаеше.

Балдер гледаше и за пръв път съзря изход: нито битка, нито дори война, а саможертва…

— Мади! Не! — извика Безименният и десет хиляди гласа повториха вика му. — Помисли какво ти предлагам — Светове, Мади…

Мади пое дълбоко дъх. Трябваше да нанесе точен удар, може би нямаше да има време за друг. Представи си кръвта — огърлица от кръв — как пръска по пясъка…

Забеляза, че ръката й леко трепери. Опита се да я успокои…

И откри, че нито едната, нито другата й ръка помръдват.

Беше твърде късно. Тя бе парализирана, най-после Книга Възвания беше свършила работата си. И можеше единствено да гледа в отчаяние как Безименният настъпва, как тържествува, как шепне с отровния си глас в ушите й, как обещава: