Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Трябва да му помогна“ каза Один.

„Остави го — отсече Тор. — Той заслужава да умре.“

„Той ви освободи от Задгробния свят“ каза Один.

„Освободи ни само за да отърве кожата!“

Това звучеше съвсем типично. От началото на Древните времена Локи помагаше на боговете само донякъде, и то след като в повечето случаи самият той предизвикваше неприятностите. Но нима Один не знаеше това от самото начало? И в надменността си не беше ли готов винаги безсрамно да обвини Локи за собствените си грешки?

В съседния сън Локи пищеше. Звучеше толкова близо. Один трябваше само да протегне ръка…

„Ако го направиш — каза Тор, — не отговарям за целостта на това място. Всъщност не би ли предпочел да умреш тук, заобиколен от тези, които обичаш, в това кътче, което може да съществува само в сънищата, отколкото да умреш в Хел, разгромен, докато светът около теб свършва? Ти избираш, татко — но заслужава ли си?“

„Той ми е брат“ отвърна Один.

„Никога няма да се научиш, нали?“ — попита Тор.

Один се усмихна и протегна ръка.

Захар сънуваше печено прасе и държеше едното си око отворено за всеки случай, ако Дебелата Лизи мине покрай него.

Дориан сънуваше Етел Парсън.

„Винаги съм бил недостоен за теб — мислеше той, — а сега…“ Сега тя беше две жени в една: първата — неугледната съпруга на енорийския свещеник, втората — жената с почти ослепителна красота, която Дориан съзираше в Етел, докато вървяха към крайната си цел. Те стояха един срещу друг като влюбена двойка: Етел гледаше пред себе си, той й отвръщаше с благ поглед.

„Не ме оставяй“ — каза Дориан.

„Тогава ми дай ръка“ — отвърнаха двете жени в една.

И когато Дориан посегна да улови ръката й, на нейното място видя мъж, едър, с червена брада, с големи, но доста ловки ръце и лице, което му се струваше познато. Той спря за секунда…

Дебелата Лизи видя в съня си Дориан Скатъргуд и въздъхна.

Наполовина родената Хел никога не сънуваше. Сънуването беше за по-нисшите създания, а и тя бе живяла твърде дълго край Сън, за да се влияе от приижданията и капризите й. Господарката на Подземния свят с едничка дума призова цитаделата си и се оттегли с Балдер в една от високите й кули, откъдето можеше да наблюдава събитията.

Времето в Сън се държи по-различно. Макар че оттогава бяха минали сякаш часове, портите между Световете стояха отворени само шест от тринайсетте секунди, които показваше часовникът на смъртта на Локи.

Шест кратки секунди — но вредата беше непоправима. Черната крепост сега представляваше само купчина отломки, неспособна да спре прииждането на реката. Демони, затворници и късчета ефимери подскачаха и се носеха по течението. И сега пространството между Световете приличаше на водосточна тръба, която засмукваше неудържимо и на случаен принцип и подхвърляше в мръсния въздух късчета плавей, някои е големината на скали.

— Трябва да спрем това — каза Балдер на Хел. — Ако продължава така, Хаосът ще си проправи път към другите Светове.

Хел го погледна с живото си око.

— Тук е достатъчно безопасно — отвърна тя. — Дори Сурт не е толкова глупав, че да се бърка в работите на Смъртта.

— А другите богове?

Хел сви рамене.

— Те знаеха какви са рисковете, когато дойдоха тук. Ако нещо им се случи, аз не отговарям.

„Толкова е отегчителен“ — помисли си Хел. За пръв път от векове Балдер беше само неин, а той мислеше единствената възможното разрушение на другите Светове. Със сигурност допусна глупава грешка…

Престъпи клетвата си. Открадна от Локи тринайсет секунди…

И сега дойде време Хел да си плати.

Красивият Балдер погледна надолу от кулата и макар че очите му бяха сини като лятното небе, погледът му далеч не беше замечтан. Във водата той видя Один, който се бореше и сънуваше, че се дави.

Видя Етел и Дориан, уловени за ръце, и Дебелата Лизи, стъпила на парче скала. Видя Адам Скатъргуд, потънал в сън за огромни паяци, и Локи, заобиколен от отровни змии.

Видя Нат Парсън и разбра, че свещеникът умира.

Видя някогашния Безименен с лице, изкривено от гняв и огорчение, да стои до кръста във вода и да крещи на надигащата се вълна като Глупавия крал в старата приказка:

— СПРИ, ТИ КАЗВАМ! ЗАПОВЯДВАМ ТИ, СПРИ!

Но думите дори Думите — са безсилни в света на Сън. Сън няма господари, няма слуги, няма крале. Сън не може да бъде призован, подчинен или прогонен. И докато Безименният бръщолевеше и роптаеше, Нат Парсън или Натанаил Грънчарчето потъна в свой собствен сън, в който отново беше малко момче в къщата на баща си и гледаше как баща му се труди в дюкяна.