Джоанн Харрис: Рунически знаци

„Погледни глината“ — каза баща му.

„Виждам я“ — отвърна Натанаил. Тя беше синя и миришеше на речното корито, от което беше събрана. Бащата на Нат я стисна в шепи като птиче, което иначе можеше да отлети. Грънчарското колело се въртеше, той натискаше педала и буцата глина започна да приема форма.

Гърне с дебело дъно, с гърло, което изтъняваше с въртенето на колелото. Нат си мислеше, че не е виждал нищо по-изкусно от ръцете на баща си, които оформяха глината, въртяха я, изглаждаха я.

„Опитай“ — каза Фред Грънчарят.

Нат събра пръсти около гърнето.

Но той беше само момче, дори не чирак, и красивото гърне с лебедова шия и изящни извивки се огъна, клюмна и рухна върху колелото.

Натанаил се разплака.

„Не плачи — каза Фред и прегърна през раменете хлипащото момче. — Винаги можем да направим ново.“

Той отново натисна педала и гърнето пак започна да се надига, за да се превърне в нещо много по-красиво отпреди.

Фред Грънчарят се обърна и се усмихна на сина си.

„Виждаш ли, синко? — каза той. — И нашият живот е като нещата, които правя. Въртиш го, изграждаш го, опичаш го в огъня. Така е и с теб, сине. Опечен си в огъня. Но гърнето няма право да избира дали да служи за вода, за вино или просто да стои празно. А ти имаш право, синко. Ти имаш.“

Тук Нат разбра — за свое нещастие — че всичко това е само сън. Фред Грънчарят никога не би изказал подобни мисли. И въпреки това Нат, който не се беше сещал за баща си повече от веднъж-дваж след смъртта му, изведнъж осъзна, че иска да повярва.

„Твърде късно е, татко. Всичко се обърка.“

„Никога не е твърде късно. Хайде, дай ми ръка…“

И щом пое ръката на баща си, Нат Грънчарчето за пръв път от много години почувства покой и тихо се понесе към място, където дори Безименният не можеше да го намери.

Безименният отчаяно изрева, когато безтелесен се гмурна в Сън. В същия миг се разнесе забързана въздишка — като шума на морето, което залива пясъка. Десет хиляди души ахнаха едновременно, когато Сън ги заля с гигантска вълна и те тутакси се изгубиха като песъчинки, затъркаляха се, завъртяха се, запрескачаха се, зашумоляха, понесоха се, потънаха смаяни — защото малцина от тях изобщо някога бяха сънували, а ето че сега се намираха тук, при самия извор на Сън…

Едни плачеха.

Други се плискаха във водата като деца на море.

Трети полудяха.

Мъртвите на Хел, трупали се като прах, пепел, дим и пясък в пустините на Подземния свят в продължение на векове, се събираха като птици на брега на Сън, привлечени от движението…

И Илайъс Риди, Екзаминаторът, известен някога като Номер 4421974, само си помисли: „Дотук бях с номерата“, и радостно се гмурна във вълната.

— Тази пукнатина в Задгробния свят… — заговори Балдер. — Знаеш какво я е причинило, нали, Хел?

Лицето на Хел остана безизразно, но му се стори, че живата й половина леко се изчерви.

— Сега трябва да я поправиш — каза той. — Мъртъвците ти бягат. Царството ти е в опасност.

— Винаги има достатъчно мъртви — отвърна Хел. — Мога да понеса малко загуби.

— Но пукнатината се разширява. Ако Хаосът мине през нея…

— Няма — каза тя. — Сън ще го спре.

— Може и да не го спре, Хел. Ти наруши клетвата си.

Клетвата на Хел е нерушима. Балдер го знаеше, всички го знаеха, това беше една от аксиомите на Средните земи.

Но по всичко личеше, че нерушимото е било нарушено и сега в света й цареше смут. Балдер знаеше какво означава това: че силите на Хаос са много близо и че ако някой не направи нещо, за да го спре, пукнатината между Световете ще се разшири и ще се прокъса, подобни пукнатини ще се отворят и в Осмия свят, и Седмия, и материята на Световете ще се разнищи като бримка на копринения чорап на знатна дама, докато накрая Хаосът се възцари навсякъде и Рагнарьок дойде отново.

Наполовина родената Хел също го знаеше. Обещанието, че ще получи Балдер, я беше направило сляпа за опасността и последиците, но циферблатът на часовника на смъртта беше красноречив. Бавно, но сигурно, докато Сън наводняваше земята, стрелките на часовника се сближаваха и когато се срещнеха…

Тя заговори на висок глас, ръждясал от дългото време, в което бе стоял без употреба:

— Ако Хаосът проникне тук, мога да укрепя тази кула. Да я запечатам, да я откъсна от другите Светове. Можем да бъдем далеч от Реда, далеч от Хаоса. Само ти и аз, любов моя, сами.

Изражението на Балдер, друг път слънчево, помръкна.

— Не мога — каза той — да стоя и да гледам как Световете изчезват един след друг по моя вина…