Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Това е добре“ — каза си Адам; ако тръгнеше по широкия път през полето, щеше да се изгуби от поглед, преди някой да си спомни, че изобщо е бил там.

Той вървеше бързо и с необичайна увереност, доста нетипична за онзи Адам Скатъргуд, който беше напуснал Малбри преди половин живот време. Сега си спомняше за предишния Адам с известна доза презрение — за онова момче, което се страхуваше от сънища. Чувстваше се прероден мъж, може би дори Последният мъж и си даваше сметка за голямата отговорност. В едната си ръка държеше златен ключ и като го стисна здраво в юмрука си, бързо се затича през безцветната шир на Хел, а тъничкото гласче в съзнанието му продължи да нашепва, да внушава и да обещава:

Светове?

Мъртвите го заобикаляха от разстояние и това ни най-малко не го учуди.

Междувременно Мади се мъчеше да осмисли неотдавнашните събития. Трудно й беше да повярва, че изобщо са оцелели, още повече да възприеме четиримата, дошли от другия бряг на реката — Аезир, всеки от които стоеше в нов облик сред тях.

Тор, Гръмовержецът, по случайност се оказа Дориан Скатъргуд, Майка Фриг бе някогашната Етел Парсън, тук беше и Светлокосата Сив, богинята на плодородието, чийто знак Ар се белееше на корема на охранената свиня, и накрая Тир, който вече не беше Еднорък, но явно имаше проблеми с гостоприемника си.

— Не може да съм Тир — протестираше Захар-в-Чувал. — Ами че това е Тир Смелото сърце. Тир Воинът. Тъй де, приличам ли изобщо на воин? Тая проклетия е грешка. Взели сте ме за някой смелчага.

— Ти се държа смело — отвърна Мади. — Открадна Главата на Мимир.

— Не съм искал! — възкликна Захар уплашен. — Капитанът ме накара! Той ви трябва, не аз!

Над главата му и навсякъде около него гордо грееше обликът на Воина, а цветовете му — яркочервено с оттенък на гоблинско златно по краищата сияеха ослепително. На лявата му длан пламтеше руната Тир , обърната, алена като кръв.

— Махнете я! — кресна Захар и протегна ръка.

Майката се усмихна.

— Не е толкова просто.

— Ама аз вече не съм аз! — хленчеше недоволният Воин.

— Разбира се, че си ти — благо отвърна Мади. — Ти ще носиш облика му, но това винаги ще си ти. Тъй както аз винаги ще бъда Мади Смит, макар че ще бъда и Моди, дете на Тор. Помисли си, Захар. Ти се справи чудесно. Всички вие се справихте.

Тя погледна Етел, Дориан и дебелата Лизи, която изглеждаше много странно в облика на Светлокосата Сив, и после Локи, който стоеше сам с гръб към тях.

Мади отиде до него, но той не я погледна. Гледаше към река Сън с островите й, въртопите й, рифовете и скалите й и по изключение в очите му нямаше и следа от смях, само пустота, в която Мади не можеше да различи нищо.

— Горе главата, ти се спаси — каза накрая тя.

Локи все така не я поглеждаше. От другата страна на реката Черната крепост на Задгробния свят вече се възстановяваше, парче по парче, кула след кула.

— Просто се чудех кой още се е спасил — промърмори Локи, без да откъсва очи от Черната крепост.

— Може би още някой от Аезир.

— Може би.

Не личеше да е убеден в това.

— Или Балдер, мислиш ли?

— Балдер е мъртъв — той погледна Мади и наред с пустотата в очите му имаше гняв. — Балдер умря, за да ме спаси. Или по-скоро умря, за да не бъде престъпена клетвата на Хел, клетвата, която поддържа равновесието между Реда и Хаоса — на това място Локи помълча малко. — Самодоволният кучи син.

Без да иска, Мади се усмихна.

— Е, надявам се, че не очаква признателност. Никога не ме е бивало в тези неща. А що се отнася до Генерала… — той отново млъкна, погледът му се стрелна към мястото, където беше паднал Один. — Ако си мисли, че това ме задължава по някакъв начин…

Последва мълчание, през което Локи се взираше с ожесточение в далечината.

— Всичко е наред — каза Мади. — И на мен ми липсва.

И ръка за ръка те тръгнаха към брега на Сън, където вече се подготвяше погребението.

Трябваше да има кораб, помисли си Мади — дълъг сив кораб, който да подпалят, щом го изтласкат от брега, но се задоволиха с плоско парче дърво от носещите се по водата отломки, някои паднали от рухналата крепост. Положиха тялото на Один на тази импровизирана лодка заедно с оръжията и шапката му и после пред погледите на всички тях, изгубените деца на Реда и Хаоса, Локи застана до лодката и я подпали с магически пламък.

Никой не проговори, докато реката отнасяше останките на Едноокия Один към огъня и тъмнината. Никой не посмя да изрече на глас надеждата, че той може по някакъв начин да се е спасил в Сън — макар че ако беше умрял в Хел, мислеше Мади, тогава със сигурност Хел щеше да е предявила правата си над него, както бе направила с останалите, и нямаше да има тяло, което да погребват.