Джоанн Харрис - Рунически знаци

Стрелките на часовника на смъртта се съединиха.

Пролуката между Световете се затвори, сякаш никога не бе съществувала.

Река Сън се отдръпна и остави неизбродни пространства от мокри изпаряващи се сънища из голите равнини на Хел.

И сънуващите, които се намираха там, рязко се събудиха, и след съня едни станаха пак себе си, а други застинаха като танцьори по средата на сложна фуга, сякаш музиката внезапно е спряла и те неочаквано са се озовали в двойка с напълно непознат.

Мади се събуди разплакана на отсрещния бряг на Сън, но не можеше да си спомни защо с плакала.

Фриг се събуди в тялото на жена, която отначало й се стори невзрачна и на средна възраст, но руната Етел , която сияеше на ръката й, превръщаше средната възраст и невзрачността в добродетели, по-големи и от най-непреходната красота.

Дориан Скатъргуд се събуди и видя, че на изгорената му дясна ръка грее руната Турис , а Етел го наблюдава с любопитство в очите — очи, които сякаш не бяха нейните, но въпреки това излъчваха красота и любов.

— Тор — каза тя и протегна ръка.

Адам Скатъргуд се събуди и се почувства напълно нормален — като се изключи тънкото гласче, което шепнеше и хленчеше в главата му…

Храбрият Тир се събуди и установи, че е станал с три стъпки по-нисък отпреди.

Захар се събуди и видя, че отчаяно се държи с две ръце за Дебелата Лизи. В първия миг те се спогледаха стъписани, после угоеното прасе яростно заквича и около него започна да се оформя нов облик — на добре сложена, закръглена жена с коса с цвят на зряла царевица и лице, разкривено от гняв и недоумение.

Сив, богинята на плодородието, се събуди в пристъп на ярост, която ако беше тръгнала да излива в Средните земи, щеше да изкорени дървета, да съсипе реколтата и да погуби всяко цвете от там до Края на Света. Тук обаче нямаше дървета и цветя и тя можа само да закрещи с глас, способен да потроши всички стъкла, ако наоколо имаше такива.

— Прасе? Върнал си ме в облика на миризливо прасе?

Локи се събуди в собствената си кожа и се смя, докато го заболя коремът, а…

Хел изсъска:

— Мъже!

И затвори очи, докато около нея мъртвите се стелеха по земята като прах, за да прекарат тихо и безметежно още една дълга епоха.

Мади мълчаливо огледа тинестите брегове на Хел.

Те все още бяха осеяни с останки от сънища, които приличаха на останки и плавей в която и да било река или море, но групичката, която се беше събрала на брега на Сън, бе достатъчно благоразумна да не разглежда отблизо лъскавите късчета, фалшивите камъни, изкусителните изпарения над водата.

Ванир бяха дошли при тях от наблюдателния си пункт в дъното на пустинята и сега обсъждаха случилото се — обсъждане, което в по-голямата си част беше безрезултатно. Скади беше особено възмутена, тъй като вече не можеше да отмъсти на Один, а Локи…

— Тоест искаш да кажеш, че не ми е позволено да го убия? — възкликна тя за четвърти път.

Ловджийката вече се бе опитала да проведе този разговор с Ньорд, Фрейр и Браги и сега дойде ред на Хеймдал да я успокоява (никой от останалите не беше успял).

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Защо? — попита Скади. — Защото е спасил света? Е, и това ако е довод…

— Не е — намеси се Идун с необичайно разсъдлив тон и завари Ловджийката неподготвена. — Не можеш да убиеш Локи — простичко добави тя, — защото Балдер искаше той да живее.

Последва дълго мълчание.

— Балдер? — попита Скади.

Идун кимна.

Настъпи ново мълчание, по време на което Идун с известно учудване забеляза, че леденосините очи на Скади изглеждат малко влажни. Не беше тайна, че приживе Балдер бе разбил много сърца, но…

— Балдер е искал Локи да живее? — попита Скади с нотка на съмнение в гласа.

— Той пожертва живота си за него, за всички нас — отвърна Идун.

Отново настана дълго и ледено мълчание.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувала — отсече Скади. — Сега ще кажеш, че Локи ще бъде следващият господар.

— Ами… — започна Идун. — Официално като втори по чин след Генерала…

— О, я стига — озъби се Ловджийката и прибра руническия си камшик, след което тръгна през пясъците с клюмнала глава.

Адам наблюдаваше отдалеч всичко това. Чувстваше се учудващо смел мислеше, че може би събитията от изминалите няколко дни завинаги са го излекували от страха, но гледаше с присвити от омраза очи, сгушен зад една скала на известно разстояние от мястото, където стояха боговете.

Никой не му обърна никакво внимание, никой не го потърси, не го повика, никой дори не забеляза, че го няма.