Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Аз можех да съм един от тях“ — каза си той.

Някъде в тези редици стоеше неговият Екзаминатор, когото той познаваше като Илайъс Гиди. Беше сигурен, че Гиди усеща присъствието му. Това несъмнено го правеше част от Приобщаването, даваше му право на частица от тази сила…

Нат направи крачка към редицата.

Десет хиляди очи го погледнаха.

— Аз съм. Нат Парсън — прошепна той.

Нищо не се случи. Никой не помръдна.

Нат направи втора крачка.

Зад него Ванир се бяха увлекли в спор и виковете им достигаха до него сякаш отдалеч, но звуците на мъртвите бяха оглушителни като артилерия от тайнствени потропвания и поскръцвания, сякаш насекоми пълзяха по плаващи пясъци.

Свещеникът се приближи.

— Ученико — тихо повика той.

Адам, който се преструваше на заспал зад една близка скала, надигна глава.

Нат се усмихна — Адам си каза, че той е луд за връзване и че ще е по-безопасно да стои колкото може по-далеч от стария си наставник.

Той заотстъпва назад…

— О, не, недей — Нат се пресегна и го хвана за лакътя. — Може тепърва да ми потрябваш, Адам Скатъргуд.

Не спомена защо може да му потрябва, но от погледа му Адам изтръпна. Нищо не беше останало от учителя му. Сега Нат приличаше на мъртъвците: замъглените му, но изпълнени с ужасно познание очи бяха втренчени в някаква точка, невидима за Адам, а усмивката му беше като на бесен вълк.

— Не искам да си ходя — каза безпомощно Адам.

— Добро момче — отвърна свещеникът, престъпи чертата и се вля в армията на мъртвите.

Никой от Ванир не забеляза, че си е отишъл. Нат не се беше сприятелил с никого от Фуриите и сега, когато вече не представляваше заплаха, те не криеха презрението си към него. Но Етел не го бе забравила. Мъжът й все още не беше изиграл ролята си и дори тя не знаеше как ще свърши играта.

Тя видя как Нат се приближава към линията, повлякъл след себе си Адам, и тихо го последва от разстояние. Дориан не посмя да я спре. За краткото време на пътуването им уважението му към Етел бе нараснало неимоверно и въпреки че ужасно се страхуваше от строените в равнината мъртъвци, той по-скоро би умрял, отколкото да я остави сама. Затова я последва с прасето по петите си (защото и Лизи знаеше що е преданост) и макар че мъртвите ги притискаха от двете страни и изпълваха въздуха със смрадта и скандиранията си, Етел Парсън вървеше спокойна, а сивите й очи сияеха с доброта, състрадание и безстрашие.

Тя знаеше, че някой ще умре. И съдбата на Световете зависеше от това кой ще бъде той.

Красивият Балдер, зад чийто сияен облик все още прозираха останки от Локи, сведе поглед към тялото си с озадачено изражение. Огледа дланите, гърдите, ръцете и краката си. Дръпна кичур коса пред очите си и го погледна. Въпреки новия цвят той все още блестеше с червен оттенък.

— Какво значи това? — попита той и погледна Хел.

Но му отговори Шепнещият:

— Живот за живот, о, най-красиви. Ти си свободен. Новият ти облик ще те отведе навсякъде — обратно в Средните земи, ако това е желанието ти…

— И в Асгард? — попита Балдер.

— Съжалявам, не може. Асгард падна… Е, разбира се, ти няма как да го знаеш, нали? Но можеш да избереш някой от другите Светове и да си доволен от мисълта, че си първият мъртвец, напуснал законно Подземния свят от началото на Древните времена насам…

Но Балдер вече не слушаше.

— Асгард е паднал? — попита той зашеметен.

— Да, господарю — отвърна Хел. — В Рагнарьок.

— А Один?

— И той.

— А другите?

— Всички, господарю. Всички паднаха — каза Хел с леко нетърпение в гласа.

Тя от доста време чакаше някаква проява на благодарност и тези нищожни занимания с дребни подробности й се струваха безсмислени и дразнещо мъжки.

Хел обърна към погледа му живия си профил, като скри мъртвото си лице, и се подразни, че той не забеляза. Истинско мъчение, помисли си тя, след всичките й жертви.

— Е, Локи не е паднал продължи Балдер разсеяно. Иначе тялото му нямаше да е тук. А какво точно правя аз в тялото на Локи и как изобщо успяхте да го измъкнете навън?

Мади му разказа за обещанието на Локи, предателството на Хел, освобождаването на Аезир…

— Какво? — възкликна Балдер. — Аезир са избягали?

— Е, щяха да избягат, ако Хел не ги беше спряла…

— Ти не разбираш — заяви Хел. — Деветият свят е нестабилен, ако го отворя сега, тук може да се вмъкне какво ли не…

— Включително Аезир — побърза да вметне Мади.

— Включително Аезир — повтори Хел. — И къде щяха да отидат? В Сън или в редиците на мъртвите…