Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Балдер — изреченото от него Слово отекна в устата на всеки един от десетте хиляди мъртви. — Балдер — повтори той. — Ела.

Мади не чу Словото, но го усети. Изведнъж от носа й рукна кръв, зъбите я заболяха, между нея и света сякаш се спусна мъгла и тя почувства някакво притегляне или разтягане. Сега около тялото на Локи (все още й беше непоносимо да го възприеме като труп) грейна светлина и обликът му започна бавно да избледнява, да се променя. Пред очите й косата му промени цвета си, белезите по устните изчезнаха, овалът на скулестото му лице се смекчи и промени очертанията си, а очите му се отвориха — вече не искрящо зелени, а със слънчев, летен син цвят, изпъстрени със златисти точици.

Ако се помъчеше, Мади все още можеше да открие Локи в новия облик, но беше като да гледаш картина, зад която прожектират с магически фенер. Нямаше яснота, не можеше да се каже къде свършва Локи и къде започва Балдер.

Мади извика от мъка.

Устата на Хел се отвори и тя ахна беззвучно.

Шепнещият самодоволно се озъби.

А Красивият Балдер, пленник на Смъртта от петстотин години, се размърда, отначало сънено, после с широко отворени, учудени сини очи се пробуди за живот.

— Добре дошъл отново, господарю Балдер — приветства го Хел.

Но Балдер не й обърна внимание.

— Чакай малко — каза той.

Ръката му посегна към лицето. През сиянието на облика му Мади все така виждаше чертите на Локи като под искрящ дебел лед и докато пръстите му плахо опипваха челото, бузата, брадичката, Балдер добиваше все по-озадачен вид.

— Тук има нещо странно — промърмори той и отново допря пръсти до устните си.

От натиска белезите на Локи се появиха за кратко и пак изчезнаха, появиха се, изчезнаха, появиха се…

Балдер докосна руната на ръката си. Каен , обърната, грееше нажежена до бяло.

— Чакайте — каза той. — Аз никога не съм бил Локи, нали?

Свещеникът слушаше отдалеч в състояние на тъпо безразличие. Ловджийката беше победена, врагът му — отново силен, жена му се оказа някаква пророчица, а и какво значение имаше? Какво значение имаше това сега, когато беше загубил Словото?

Той погледна Етел, застанала сред Пророческото племе, от едната й страна Дориан, от другата — онова нелепо прасе. Дори гоблинът беше с тях и във внезапен пристъп на самосъжаление Нат осъзна, че никой не го гледа, че той може просто да се отдалечи в пустинята и няма да липсва на никого, дори няма да забележат, че си е отишъл. За тях той сякаш беше мъртъв дори проклетото прасе се ползваше с по-голямо уважение…

Човече, стига си хленчил, в името на боговете!

Нат подскочи като убоден с игла.

Кой е? Кой каза това? Екзаминаторе?

Но Нат знаеше, че това не е гласът на Екзаминатора. Беше просто шепот в главата му, но той го позна, чу го сякаш насън…

Тогава се досети и сякаш му удариха плесница.

„Ами че това е моят глас“ — помисли си Нат и вдигна глава. И щом го осъзна, му хрумна друга мисъл, от която очите му грейнаха с внезапна жар и сърцето му запърха.

Може би той нямаше нужда от Илайъс Риди.

Риди беше просто един от многохилядна армия. А многохилядната армия сигурно имаше генерал — генерал, чиято мощ бе невъобразимо по-голяма от тази на всеки пехотинец, генерал, който вероятно би се радвал да получи помощ от човек във вражеския лагер…

Нат погледна Добрата книга в ръцете си. Лишен от способностите, с които го бе дарил Екзаминаторът, сега тя му се стори чисто и просто безполезен баласт, и я захвърли, без да се замисля. Сега по-важен за него беше ножът в джоба му, обикновен сгъваем нож, какъвто носи всеки селянин, но неговият бе наточен до смъртоносна острота.

Знаеше къде да удари — неведнъж го беше използват като малък, когато с баща му ходеха на лов за сърни в Мечешката гора. Сега никой нямаше да го заподозре. Никой не го смяташе за способен на такова нещо. Но когато му дойдеше времето, той щеше да знае какво да нрави…

Нат стана и се присъедини към групата, и тръгна с тях, като наблюдаваше и чакаше своя шанс, а светлината на Хаоса изгря над равнината и боговете и демоните тръгнаха на война.

— Богове — възкликна Хеймдал. Толкова са много…

Бяха стигнали края на бойната линия. Тя беше много по-обширна, отколкото си бяха представяли — обширна я правеше фалшивата перспектива в царството на Хел, с редици от мъртъвци от хоризонт до хоризонт.

„Каквито и да са били приживе — мислеше Один, — в смъртта Орденът на Реда се е слял в последно Приобщаване, смъртоносен рояк, въоръжен с едно Слово, което, произнесено, ще увеличи силата си десет хиляди пъти.“