Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Мъртва ли съм? — попита тя.

— Проклятие, тя е будна.

Сухият глас, произнесъл тези думи, беше на Шепнещия, но тя никога досега не беше виждала този прегърбен старец, окъпан в светлина, стиснал рунически жезъл, който припукваше от магическа сила.

— Очевидно си жива, мила моя. Противно на всички очаквания успя да се върнеш навреме. Разбира се, за мен би било твърде неудобно на този етап да се окажеш лишена от тяло. Но се надявах някои неща да станат по друг начин. Все пак ти си тук и това е важното…

— Кои неща? — попита Мади.

— Как кои, отмъщението ми.

— Отмъщение срещу кого?

— Срещу Аезир, разбира се.

Мади тръсна глава мъчеше я главоболие. Все още зашеметена от бясното си летене през Задгробния свят, тя се вгледа в сияйната фигура, разцъфтяла от Главата, и се помъчи да вникне в нелепите й думи.

— Аезир? — попита момичето. — Но… ти си на тяхна страна.

— На тяхна страна? На тяхна страна? — отекна древният глас с презрение. — И чия страна е това, глупаво момиче? На Реда? На Хаоса? От двете по малко?

Мади се опита да седне, но й се виеше свят.

— Какво направиха за мен Аезир? Откраднаха дарбите ми, после поръчаха да ме убият и сякаш това не беше достатъчно, обрекоха ме на това — да ме вадят и прибират според прищевките на господаря ми… — Шепнещият злъчно се изсмя. — И за това се очакваше да им бъда благодарен? Да им позволя да започнат отначало?

— Но аз не разбирам. Ти ми помогна…

— Е, ти си особен случай — отвърна Шепнещият.

— А Локи?

Оракулът се подсмихна самодоволно.

— Ами… И той беше малко особен случай.

Мади рязко се огледа — донякъде очакваше Локи да го няма. Знаеше, че го е довлякла до портите, но след това всичко й се губеше. Спасила ли го беше в края на краищата?

Той лежеше до нея със затворени очи. Макар да беше блед и неподвижен, изглеждаше много по-добре от изнурения си двойник в Задгробния свят и Мади веднага се успокои. Разбира се, ако беше умрял, тялото му изобщо нямаше да е тук и сянката му щеше вече да броди из двореца на Хел заедно с призраците на семейството му.

Мади пое дълбоко дъх.

— Мислех, че той е предателят — каза тя.

Шепнещият се усмихна.

— И той мислеше така. Всъщност беше само пионка, която ми служеше почти петстотин години. Смяташе, че аз съм негов пленник, а дори не подозираше, че е обратното. Опита се да ме надхитри, както и очаквах, но дори предател може да послужи на плана ми. Служеше ми и преди, в Рагнарьок, който в много отношения предизвиках аз.

— Предизвикал си го? Как?

— Манипулирах боговете да следват моя план: изкушавах слабите, ласкаех силните, напътствах враговете им, изричах загадъчни пророчества и създавах тайни съюзи, вкарвах в умовете им предателски мисли. Один така и не разбра, че го заблуждавам. Дори когато брат му се обърна срещу него, той изобщо не заподозря Шепнещия. И сега пак ми играха по свирката. Както, разбира се, и ти, мила моя.

Мади слушаше с нарастващ ужас. Виждаше пред себе си редиците на Реда, притихнали в очакване на Словото. Хвърли поглед през рамо и видя, че река Сън заплашва да прелее: над надигащите се води искряха нишки сурова магия, в необятните й дълбини се забелязваше движение. Мади знаеше, че реката скоро ще излезе от бреговете си и ще разлее кошмарите си из равнините на Хел. Но оттатък реката беше още по-зле. Задгробният свят се разпадаше, илюзията за крепост — или дори за остров — вече отдавна бе потънала в кипящата бъркотия. Във въздуха, който гъмжеше от ефимери, хвърчаха скали, край тях като пеперуди около лампа кръжаха души.

— Значи Локи е бил прав — тихо каза момичето. — Ти си сключил сделка с Реда и по някакъв начин владееш тези хора.

Шепнещият се усмихна.

— Сделка? — попита той. — Мади, аз създадох Реда. Създадох го от Хаоса след войната. Тогава бях свободен, боговете бяха затворници, а аз търсех ученици сред Хората. Знаеш ли, Хората притежават забележителни умове по амбиции и гордост съперничат на боговете. Дадох им Добрата книга — сборник от заповеди, пророчества и имена за сила, а те ми дадоха умовете си. По времето, когато твоите приятели избягаха от Задгробния свят, моят Орден наброяваше вече петстотин души. Учени, историци, политици, свещеници. Петстотин чифта очи в чужбина, свързани с мен посредством Приобщаването, наченки на армия, която щеше да промени Световете. Постепенно, но винаги чрез мен — кроткия тих глас на Безименния.

— На Безименния? — безпомощно повтори Мади.

Той отново избухна в сух и безрадостен смях.