Джоанн Харрис - Рунически знаци

Разговорът им продължи по-малко от пет минути, но към края му очите на Етел се насълзиха.

— Сигурен ли сте? — попита тя накрая.

— Съвсем сигурен — отвърна Генералът и се обърна към Ванир. — Всички вие го чухте, нали? Онзи звук. Звукът на настъпващия Хаос. Чертата е теглена, врагът — назован. И единствената ни надежда е отвъд тази равнина. Трябва да стигна дотам, иначе всичко ще рухне — не само боговете, дори не Световете, а всичко.

Хеймдал се намръщи.

— Жената на свещеника ли ти каза всичко това?

Один кимна.

— И ти й вярваш?

— Имам основание.

Скади го изгледа презрително.

— Дори да допуснем, че тя казва истината, между нас и реката има цяла армия. Виждал си на какво е способно Словото…

— Виждал съм, да.

— И мислиш, че можеш да победиш?

— Не — отвърна Один. — Но мисля, че можем да се бием.

Последва дълго, умислено мълчание.

— Ние сме осем — каза Хеймдал.

— Седем — поправи го Скади — и един сляп Генерал.

Один се усмихна.

— Осмина срещу десет хиляди. Любимият ми залог.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Аз залагам на Генерала — заяви той.

Ньорд сви рамене.

— Е, щом казвате така…

— Богове — възкликна Фрейя, — ти си по-зле и от него.

— Искам пак да смушкам проклетата черна птица… — каза Фрейр.

Браги запя победна песен.

Идун отвори сандъчето си с ябълки: само ароматът им бе в състояние да пробуди мъртвите…

А Скади скръцна със зъби и каза:

— Добре, Генерале, печелиш. Но това не значи, че сметките ни са уредени. Ако оцелеем, ти и брат ти ще ми дължите кръвнина. И този път няма да ме залъжеш с обещания…

Один се усмихна.

— Ето какво ти обещавам: до края на този ден ще се пролее повече кръв, отколкото някога може да ти се прииска. Но ако ти се участва в битка — добави той и махна с ръка, — то според мен бойното поле е нататък.

„Не приличат на герои“ — помисли си Етел; но с промененото си зрение ясно различи нещо във въздуха около тях, не цветове (тя ги виждаше от дни и знаеше разликата), а някакво сияние, подобно на небе при зазоряване, обещание, така да се каже, за преобразяване. Нямаше нужда да бъде оракул, за да разбере, че това може да доведе до смъртта на всички, но въпреки това бодро крачеше след боговете, тананикаше си под носа и гледаше в широкия гръб на Дориан, който вървеше напред, а Лизи тичаше по петите му.

Тя мислеше как след малко цял Хел ще се разтърси, но за пръв път в живота си Етел, дъщерята на Оуън Гудчайлд, знаеше съвсем точно къде иска да бъде.

В Задгробния свят, или в онова, което бе останало от него, Локи определено не се намираше там, където искаше да бъде. След като усети как обликът му се откъсва от физическото му тяло, бързата му мисъл формулира следните изводи:

Първото и най-важното бе, че той е мъртъв.

Смъртта му не беше съвсем изненада. Всъщност голямата изненада за Локи бе колко далеч е успял да стигне, преди това да се случи. Но циферблатът на часовника на Хел показваше друго: според него оставаха още тринайсет секунди, което означаваше, че за пръв път в историята на Световете Наполовина родената Хел с престъпила клетвата си.

„Добре — помисли си той. — Да погледнем на нещата откъм хубавата страна. А хубавото е, че макар тялото ми да е мъртво, обликът ми остава тук, в Задгробния свят.“

Не беше кой знае колко хубаво. И все пак, разсъждаваше Локи, най-глупаво на този етап би било да търси убежище в Подземния свят. Той се опита да го обясни на Мади, докато тя го влачеше въпреки възраженията му към границите на Хел, но Мади или не го чу, или просто не го разбра, защото ако беше успяла да го завлече там, сега той щеше да е играчка в ръцете на Хел, безпомощен и завинаги в нейна власт като безбройните други души, които въздишаха и ридаеха из прашните равнини на Земята на мъртвите.

Обаче — и тук идваше точка втора — да се окажеш притиснат между непреодолима бариера от една страна и развилнелия се Сурт от друга (ако се съдеше по звука, който долиташе до слуха на Локи от Отвъдното) надали беше позиция за завиждане.

И третото бяха Аезир. Досега той успяваше да избегне вниманието им, но щом вдигна глава от подножието на портите, Локи с тревога видя четирите познати фигури, които тутакси застанаха до него.

„Да си го кажем — заключи той. — Няма хубава страна.“

И хукна.

Както можеше да се предвиди, не стигна далеч. Преобрази се в огнения си облик, но установи, че е обкръжен от четири страни.

— Не бързай толкова — каза Тор. — Дължиш ни обяснение.