Джоанн Харрис - Рунически знаци

Всичко това идваше в повече на Адам Скатъргуд. Мрачното небе на място, където небе не биваше да има, безименните върхове, мъртъвците, които напредваха като буреносни облаци към синевата… Дори ако това беше сън (а той се бе вкопчил с всички сили в тази мисъл), всяка надежда за събуждане отдавна го бе напуснала. Адам мислеше, че пред този сън далеч повече предпочита смъртта, и равнодушно вървеше, накъдето го водеше Ловджийката, докато звуците на мъртвите изпълваха слуха му и той се чудеше кога ли смъртта ще прибере и него.

Нат Парсън изобщо не мислеше за него. Той се усмихна кръвожадно и отвори Книга Слова на съответната страница. Врагът му беше наблизо — свещеникът знаеше, че дори насред тази шир кантиката ще го застигне, и с лека въздишка на задоволство започна да призовава силата на Словото.

Именувам те Один, син на Бор…

Но нещо не беше наред. Когато за пръв път използва тази кантика, той изпита чувство на неотвратима обреченост, усети сила, която с всяка дума нарастваше, докато се превърна в подвижна стена, която заплашваше да помете всичко по пътя си. Сега, както и да изговаряше думите, Словото отказваше да се разкрие.

— Какво има? — попита нетърпеливо Скади, когато Нат се запъна по средата на изречението и млъкна.

— Не действа — оплака се той.

— Сигурно си сбъркал при четенето, глупако.

— Не съм сбъркал при четенето — отвърна свещеникът ядосан, че някой го е нарекъл глупак пред ученика му, и то неграмотна варварка.

Той отново подхвана кантиката с най-звънкия си глас, с който четеше от амвона, но Словото отново беше странно безсилно, сякаш нещо бе изсмукало цялата му мощ.

„Какво става?“ — помисли си той стъписан и потърси в главата си успокоителното присъствие на Екзаминатор Номер 4421974.

Но Илайъс Риди необяснимо мълчеше. Също като Словото, Екзаминаторът беше станал някак слабо осезаем, като картина, избеляла от слънцето. И сиянията, които свещеникът виждаше — цветните следи и ореолите, които озаряваха всичко — също бяха изчезнали. Допреди малко ги имаше, а сега — нищо. Сякаш някой беше духнал свещ…

Кой е там?

Никакъв вътрешен глас не отговори.

Илайъс? Екзаминаторе?

Отново тишина. Бездънна, глуха тишина, като да се върнеш един ден в празна къща и изведнъж да осъзнаеш, че у дома няма никого.

Нат Парсън нададе вик и когато Скади се обърна, забеляза, че нещо в него се е променило. Нямаше ги сребристите нишки, които озаряваха цветовете му и преобразяваха простия кафяв цвят в мантия на властта. Сега свещеникът бе отново обикновен, просто един от Хората, посредствен и незабележителен.

Ловджийката изрева:

— Ти ме измами!

И като прие животински облик, с ръмжене се втурна през пясъците по следите на Генерала.

Нат реши да тръгне с нея, но тя скоро го остави далеч зад себе си и продължи да тича през безкрайната равнина, като яростно виеше след врага си.

— Не можеш да ме оставиш тук! — извика той и точно в този момент Ванир, привлечени от воя на бялата вълчица, излязоха от мрака на тунела и впериха мрачни погледи в свещеника.

Преобразени в животни, те проследиха Ловджийката, като най-отпред вървяха Фрейр, Браги и Хеймдал. Когато коридорът се разшири, към тях се присъедини орелът рибар Ньорд, който летеше ниско под сводовете. Сега всеки от четиримата, възвърнал истинския си облик, следеше напрегнато от наблюдателния си пост как бялата вълчица преследва далечната си плячка.

Малко след тях се появиха Фрейя и Идун: те учудени гледаха небето на Хел и малката драма, която се разиграваше много мили по-надолу в равнината.

— Казах ви, че Скади е на наша страна — заговори Ньорд. — Проследила го е дотук и ни отведе право при него…

— Нима? — Хеймдал погледна свещеника, който стоеше на десетина крачки пред тях. — Тогава някой ще ни обясни ли защо той е тук? Ами Шепнещият? Ако беше наблизо, досега да съм го видял.

— Очевидно е — каза Ньорд. — Шепнещият е у Локи.

— Няма логика — отсече Хеймдал. — Ако Один и Локи са се обединили…

— Значи са се скарали и той е избягал. Винаги прави така. Какво значение има?

— Трябва да се уверя.

Хеймдал се обърна към свещеника, който отстъпи назад. Клекналият в краката му Адам Скатъргуд закри очи.

— Ей ти, друже — каза Хеймдал. — Къде е Шепнещият?

— Моля ви, не ме убивайте! — примоли се Нат. — Нищо не знам за никакъв Шепнещ. Аз съм просто селски свещеник, дори вече не владея Словото…

Изведнъж свещеникът млъкна и се загледа втренчено пред себе си, а Книга Слова изпадна от ръцете му. Приличаше на човек, получил удар. Лицето му пребледня, очите му се ококориха, устата му зяпна, но от нея не излязоха думи.