Джоанн Харрис - Рунически знаци

Сякаш за пръв път от хиляда години в Хел разцъфваше живот. Във фалшивото му небе се събираха облаци, духаше горещ мрачен вятър. Но не затова се спря Гръмовержеца, въпреки че с трупащите се облаци и мъртвото слънце равнината изглеждаше като двойница на онова, другото бойно поле отвъд Края на Света.

Той гледаше мъртвите. Не мъртвите на Подземния свят тези загубени, клети души, безбройни като песъчинките — а колона от мъртви, досущ като армия, която се точеше до безкрайност през пустинята, неподвижна, десетохилядна сила, изправена срещу мощта на Задгробния свят.

Десет хиляди души — магическо число, често споменавано в легендите за последната битка. Освен това се оказа и точният брой на членовете на Ордена на Реда, пресметнатата жертва на хората му — всички Екзаминатори, Магистри и Професори, съединени в Приобщаване, по-силно от Смъртта…

И сега Тор беше сигурен, че познава този звук — това нечовешко засмукване, сякаш Хаосът поема дълбоко дъх — и лицето му пребледня под огнената брада. Беше го чувал и преди, по време на Рагнарьок. Тогава противникът имаше числено превъзходство, но не толкова голямо, Тор все още притежаваше сияние — и чук — но от този звук сърцето му замръзна.

„Ама това е…“ — помисли си той и в същия миг из Снеговете се разнесе страховит трясък. Тор едва успя да си каже: „Олеле, започна се“; и в последните секунди от живота на Мади легионите на Реда неумолимо закрачиха през равнините на Хел.

Тя настигна Локи няколко хиляди етажа по-надолу вдън Задгробния свят. Той пропадаше бързо със затворени очи, все така стиснал в ръце часовника на смъртта. Щом Мади го наближи, Локи отвори очи, после отново ги затвори и тръсна глава.

— Мади, аз съм мъртъв. Остави ме на мира.

— Какво?

В първия миг заради какофонията на Задгробния свят, която кънтеше в ушите й, тя не беше сигурна, че той е казал: „Аз съм мъртъв.“ После видя какво показва часовникът и устата й се отвори в безмълвен вик.

Четирийсет и пет секунди.

— Остави ме на мира.

Четирийсет и две секунди.

Четирийсет и една.

— Трябва да се махнеш — каза Локи.

— Можем и двамата да се махнем. Само ме хвани за ръка…

Руната Наудр се обви около китката му и Локи изруга.

— Мади, повярвай ми, губиш си времето.

Трийсет и девет секунди.

Мади го задърпа нагоре.

— Няма да те оставя тук — каза тя. — Сгреших за теб. Мислех, че ти си предателят пред портите…

Те отново полетяха нагоре, Мади го теглеше с цялата си магическа сила, а Локи се опитваше да я вразуми, като се мъчеше да надвика оглушителния грохот на рушащия се Девети свят.

— Аз бях предателят пред портите! — възкликна той.

— Много си благороден — каза Мади. — Искаш да те оставя и да се спася, затова се мъчиш да ме убедиш…

— Моля те! — извика Локи. — Не съм благороден!

Оставаха трийсет секунди. Сега бързината им съперничеше на най-високата скорост на Световната змия, те изминаваха сякаш цели мили за частица от секундата, оглушени от засмукващия рев на Хаоса.

— Слушай! — възкликна Локи. — Чуваш ли този шум?

Мади кимна.

— Това е приближаването на Сурт — каза той.

Двайсет и четири секунди.

— Господарят Сурт? Разрушителят?

— Не, друг Сурт — кой мислиш, по дяволите?

Двайсет и две секунди: портите вече се виждаха. Сега отворът изглеждаше не по-голям от тясно прозорче и Тор го задържаше с две ръце, лицето му беше потъмняло от напрежение, а раменете му се издуваха като на вол. Те се устремиха към процепа.

Двайсет секунди.

— Спокойно, ще успеем…

— Мади… не…

Сърцето на Мади щеше да се пръсне, тя се носеше към затварящите се порти, като влачеше след себе си Локи, който все така се съпротивляваше.

— Чуй ме! Шепнещият излъга. Знам какво иска — видях го в мислите му. Знам го, откакто поехме на път. Не ти казах, излъгах… Мислех, че мога да те използвам, за да спася себе си…

Петнайсет секунди.

Мади рязко дръпна ръката на Локи…

Наудр , Връзващият, звучно поддаде…

А после се случиха едновременно три неща:

Циферблатът на часовника на Хел се пропука от край до край и времето застина на тринайсет секунди.

Задгробният свят се затвори с трясък.

И Мади се събуди в собствената си кожа, взряна право в мъртвото око на Хел.

На входа на Подземния свят свещеникът и Ловджийката спряха. Те бяха проследили плячката си до входа на Хел и сега стояха и гледаха равнината, където се вдигаше облаче прах и две фигури — едната висока, другата ниска — бавно вървяха през пустинята.