Джоанн Харрис - Рунически знаци

Скади го знаеше и радостно изръмжа, готова да се нахвърли върху него. През последните няколко дни беше прекарала толкова време във вълчата си кожа, че в истинския си облик вече се чувстваше бавна и тромава, и макар понякога да й бе нужен (когато искаше да говори или да мята руни), тя винаги се чувстваше по-добре в животинското си тяло. Ловджийката отново изръмжа и се приготви за скок, с който щеше да прегризе гърлото на врага.

Но това не стана. Тя почувства как нечия ръка я хваща за козината на врата, долови не съвсем човешка миризма и шест чифта ръце я издърпаха назад, Фрейр и Хеймдал хвърлиха руни за сковаване, а Браги засвири фарандола, която я направи безпомощна. Борбата беше кратка: като ръмжеше срещу заловилите я Вани, Ловджийката възвърна естествения си вид и застана насреща им бледа, разгорещена, бълваща огън и жупел, в истинския си облик.

— Как смеете! — тя беше равна по сила на всеки поотделно, но не можеше да надделее над шестимата. — Аз имах право на тази плячка…

— Право? — възрази Фрейя. — Да рискуваш живота ни за някакво безсмислено отмъщение? Слушай, Скади — тя й подаде наметало и Ловджийката сърдито го пое. — Знаем какво си сторила.

— Тогава ме убийте, защото ще го направя отново при първия сгоден случай — отвърна Скади.

Те стояха лице в лице: шестимата Ванир и Ловджийката — със свити юмруци, със заплашително блеснали сипи очи — и накрая Один, облегнат на жезъла си.

Към тях се приближиха и другите: Етел, Дориан, Адам и Нат, все така притиснал Добрата книга към гърдите си. Цареше напрежение и в тишината се носеше само далечен шум като от течаща вода, съпроводен с трептене, което напрягаше тъпанчетата им, засмукваше зъбите им и идваше сякаш отвсякъде, отникъде и от някакво друго, невъзможно място по средата.

— Слушайте — каза Один. — Познавате ли този звук?

Всички се обърнаха към него.

Стражът Хеймдал го познаваше добре. Беше го чул на бойното поле в Рагнарьок, когато небето се раздра и мрак, който нямаше нищо общо с отсъствието на светлина, погълна слънцето и луната.

И Фрейр го познаваше: чу го, когато рухна върху леда със счупен меч и с обърната руна.

Фрейя също го познаваше и си спомни сянка на черна птица, очертана с пламъци — може би врана или лешояд — и там, където падаше сянката, не оставаше нищо.

Скади го позна и изтръпна.

Ньорд, който се биеше на бреговете на собственото си царство, го чу, когато река Сън излезе от бреговете си и бойната флотилия на мъртвите отплава от Подземния свят.

Идун го беше чувала и се разрида.

Браги също го беше чувал, макар че през онзи ден не написа нито една песен и поема. Огън, лед и сянка на черна птица противоположни сили, толкова неустоими, че между тях Световното дърво стенеше и се люлееше. Асгард, Небесната цитадела, Първият свят, рухна и премаза континенти. И от Хаоса излязоха демони, и се понесоха между Световете, следвайки сянката на черната птица, и всичко това стана в Средните земи, където силите на Хаоса са най-слаби. А тогава те имаха армии от воини, герои, Народа на Тунелите и хора…

— Виждам войска, подредена за битка. Виждам Генерал, стои сам. Виждам предател пред портите. Виждам жертва.

Гласът отекна тихо, но ясно и Ванир впериха погледи в Етел Парсън. Само Один не погледна, но щом чу гласа, се вцепени.

— Коя е тя?

— Можете да ме наричате Етел Парсън, господине, но казват, че съм оракул.

В първия миг Один се вцепени. После на грубото му лице се появи усмивка.

— Етел — каза той. — Трябваше да се досетя.

Последва дълго мълчание. След малко Один заговори с кротък глас, като взе дланта й в своите:

— Почувствала си се различна, без да знаеш защо. Започнала си да виждаш неща, които преди не си виждала. И в теб се е загнездило особено чувство, нали? Чувството, че трябва да отидеш някъде, но не знаеш къде…

Етел мълчаливо кимна. Один не видя, но долови промяната в цветовете й и се усмихна.

— Усетила си сърбеж — продължи той. — А после е добила форма. Покажи ми я, Етел. Знаеш за какво говоря.

Етел като че ли се изненада и леко се изчерви. Поколеба се, после с решителен жест запретна ръкав и им показа новата руна на ръката си, която сияеше с яркозелена светлина.

Нат зяпна от изненада. Дориан ахна, Адам се опули, дори Ванир мълчаха поразени.

Само Один не се учуди, усмихна се и прокара пръст по светещия знак:

— Етел , Родината — каза той. — Втората руна от Новото писмо. Не предполагах, че ще я намеря тук — храната на боговете, съчетана със Словото… — Один бавно поклати побелялата си глава. — Само да имаше повече време… Но трябва да поговоря с теб насаме.