Джоанн Харрис - Рунически знаци

На изхода на тунела стоеше жена му — с разпусната коса, с грейнали очи, а простоватото й лице беше много спокойно.

— Етел — каза Нат. — Но аз видях как умираш.

Щом забеляза изражението на мъжа си, Етел се усмихна. Очакваше да изпита нещо, когато най-после се срещнат. Може би облекчение или гняв, страх, негодувание. Но чувстваше… Какво беше това чувство?

— Това е Земята на мъртвите, Нат — каза тя със закачлива усмивка.

И сега зад нея Нат видя… Това несъмнено беше Дориан Скатъргуд, а възможно ли беше другото да е… прасе?

— Попитах те нещо, друже — обади се Хеймдал. — Къде е Шепнещият?

Но му отговори Етелбърта, изпълнена със странно достойнство въпреки парцаливите дрехи, прашното лице и факта, че стоеше до човек, стиснал под мишница дребно черно прасе.

— Шепнещият е при портите — заяви тя. — Говоря каквото трябва и не мога да мълча.

Хеймдал я стрелна с поглед.

— Какво каза?

— Това е предреченото време — спокойно продължи Етел. — Войната на Деветте свята, когато Игдразил ще се разтрепери до корен, а Черната крепост ще се отвори с едно-единствено Слово. Мъртвите ще се пробудят за нов живот, а за живите няма убежище, когато Редът и Хаосът най-сетне станат едно, и Безименният ще бъде назован, и безформеното ще добие форма, и предателят ще стане предан, и слепец ще ви поведе срещу десет хиляди.

Сега вече всички очи бяха вперени в Етелбърта. Дориан си помисли колко е красива, колко лъчезарна и спокойна е.

— Извинете — каза Хеймдал. — А вие сте…

— Срещали сме се — отвърна тя.

Хеймдал я разгледа по-внимателно. Намръщи се, щом забеляза цветовете й, значително по-ярки от тези на Хората.

После погледна с укор Идун.

— Какво си й направила?

— Тя умираше — отвърна Лечителката. — Аз я възкресих.

Последва заплашително мълчание.

— Чакай да се изясним — каза Хеймдал. — Ти си я възкресила.

Идун щастливо кимна.

— Ти си дала… на една от Хората… храната на боговете.

Тя се усмихна.

— И мислиш, че в това няма нищо лошо?

— Че защо да има? — попита Лечителката.

— Защо ли? — възкликна Хеймдал. — Слушай, Идун. Тя е възкръснала от мъртвите. Дарила си я с пророческа дарба — той ритна близкия камък. — Богове! Само това ни трябваше. Още един проклет оракул.

— Господарю, късно е! — протестираше Захар-в-Чувал, докато вървяха и се препъваха през безличната равнина. — Камъкът на Капитана почерня, виждате ли, а пък туй ще рече само едно…

— Оставаш с мен — отсече Генералът. — Като начало имам нужда от очите ти.

— От очите ми?

— Просто хвани ръката ми… и не спирай.

В мрака на Долната земя Один бе приел слепотата почти радушно. Но тук, под фалшивото сиво слънце на Подземния свят, той знаеше, че предимството му — доколкото можеше да се смята за такова — вече го няма. На фона на бледата пустиня той и Захар биеха на очи като хлебарки, полазили сладкиш, лесни мишени за врага. Макар и сляп, Один все пак чувстваше, че Ванир са наблизо, а обединената им сила беше такава, че дори да не бе лишен от зрение, трудно можеше да противостои на седмината едновременно.

Но Ванир като че ли се въздържаха от нападение. Само бялата вълчица го преследваше и вече беше толкова близо, че той чуваше тежкото й дишане. Но като разполагаше със Захар за водач и със стена от разрушени скали само на метри разстояние, Один беше почти сигурен, че може да стигне до някакво скривалище, до място, от което при късмет би могъл пръв да нападне Ловджийката, докато тя възвръща истинския си облик.

Изгледите за успех бяха твърде малки, но той пое риска и щом усети, че жезълът му опира в камък, рязко се обърна, опря гръб в стената и е всичка сила изстреля Хагал право в зяпналата уста на бялата вълчица.

Ако Мади беше метнала руната, всичко щеше да приключи тук и сега. Но това не беше Мади и мисловната мълния, която иначе би изтръгнала гръкляна на Ловджийката, само проблесна безобидно, падна зад рамото й и разпиля шепа магически искри, които отскочиха от скалата като фойерверки.

Один нямаше нужда от зрение, за да разбере, че ударът му е бил неточен. Захар тревожно изписка и се хвърли с главата напред сред купчина камъни, толкова малка, че там не би могло да се скрие нищо по-голямо от плъх, а Один усети как вълчицата отново се приближава и цветовете й сияят заплашително като древен лед.

Прибегна към руните, но установи, че те не откликват. Той беше изхабил толкова много от сиянието си през изминалите три дни, докато слизаше в Подземния свят, че сега за битката му бе останало по-малко от искрица.