Джоанн Харрис - Рунически знаци

Той вече усещаше как силата нараства, как космите на врата му настръхват, земята трепери, облаците се раздвижват и набъбват. Ако в тези облаци имаше птици, те щяха да паднат от небесата. Дори и мъртвите го усещаха и реагираха като прах, подхванат от статично електричество.

Один чувстваше, че те чакат заповед, нова дума, която да ги съживи и раздвижи. Сега всички мълчаха със затворени очи, съсредоточени така, както могат да бъдат съсредоточени само мъртвите. Колоните бяха дълги сякаш цели мили, но зад тях далекогледият Страж зърна нещо — нещо, което му се стори невъзможно, но ако не знаеше, бе готов да се закълне…

И тогава над равнината се разнесе тътен, беззвучно ехо, което обаче проникна чак до костния мозък на присъстващите, дори по-навътре.

Браги го чу като изгубен акорд.

Идун го чу като тихото ридание на умиращ.

Фрейя го чу като спукано огледало.

Хеймдал го чу като сянка на черна птица.

Фрейр го чу като полъх на смъртта.

Скади го чу като разпукващ се лед.

А Один го чу като шепот от Древните времена, тих звук на древна злоба, и изведнъж разбра — не всичко, но почти — и когато десетте хиляди мъртъвци отвориха очи и заговориха като един, всички чуха произнесеното Слово — Слово, изречено с мамещ, изкусителен шепот, който надвисна над пустинята като далечен димен сигнал под гнилите облаци.

Один — отекна шепотът.

— Чувам те — отвърна Один.

Тогава ела. Ела при мен.

И пред погледите на Ванир редиците и колоните на десетте хиляди безшумно се разстъпиха с едно-единствено плавно движение и оставиха тесен коридор в пясъка.

Один се усмихна и пристъпи напред, стиснал жезъла си.

Хеймдал понечи да го поведе.

Мъртвият строй като че ли потрепери. Десет хиляди очи отново се отвориха и десет хиляди глави се обърнаха към Стража. От цялата тежест на съсредоточените им погледи го заболяха зъбите.

Сам — каза Шепнещият и всички Екзаминатори произнесоха думите в съвършен синхрон. Генералът трябва да дойде сам.

Последва дълго мълчание. Накрая Один заговори:

— Позволи ми да взема поне гоблина. Очите му са ми нужни, за да ме водят.

Съгласен съм — отвърна Шепнещият и гласът му премина през устите на мъртвите като вятър през царевична нива.

Один се усмихна.

— Ако си мислиш, че ще те пусна сам… — каза Хеймдал.

— Длъжен съм — отвърна Один. — Пророчеството…

— Проклето да е пророчеството!

Один с усилие се изправи в целия ръст на воинския си облик. Той пламна с гневно сияние, въздухът наоколо се озари от руни.

— Заповядвам ти да останеш тук. И ти, и останалите Ванир.

— Но защо?

— Защото няма друг начин. И защото ако загубя тази битка, може би Ванир ще са единственото препятствие на пътя на Хаоса към Средните земи.

— Но ти не можеш да се биеш. Дори не виждаш…

— Няма нужда да виждам. А сега ме пусни.

— Поне позволи на Идун да ти даде ябълка…

— Слушай, Хеймдал! — Один се обърна към него и едното му око, макар и сляпо, засвятка. — Ако подозренията ми са верни, тогава дори на младини, въоръжен, в целия си блясък и с непокътнато сияние пак не бих могъл да се меря със силите тук. Наистина ли смяташ, че плодовете ще ми помогнат?

— Тогава защо отиваш? — попита Фрейя.

С новата си ясновидска дарба Етел можеше да й каже, но Один я бе накарал да мълчи. Образът на мъртвешкия кораб, на поваления Генерал с кучето в нозете си не я напускаше, искаше й се да му каже нещо, което да го накара да се върне…

Но Один вече беше тръгнал, воден предпазливо от Захар през прашната земя, а редиците на Реда се затвориха след него и го заличиха като писмена в пясъка.

Нат Парсън гледаше с явно безразличие как Один се изгубва сред редиците. Но сърцето му биеше учестено.

Този глас!

И той като всички го чу да шепне над бойното поле и притисна ръце към лицето си, когато от носа му закапа кръв. Това беше Словото — усети го така, като бясното куче усеща водата, и за миг му се стори, че ще полудее от ужас и страст.

А сега можеше почти да докосне Словото: то трептеше навсякъде край него, сякаш идваше пролет, и го зовеше със златен глас…

Закони, тази власт!

Десет хиляди пъти по-силно от всичко, което бе изпитвал досега, привличането на Словото беше неустоимо, а веднъж отприщено, какви ли дарове можеше да поднесе на верния слуга?

Светове, Натанаил. Какви други дарове може да има?

Той гледаше втренчено покорните мъртъвци, наредени на безцветния хоризонт. Десет хиляди мъртъвци, но странно живи — напрегнатите му сетива усещаха тяхната бдителност, неподвижността им служеше за прикритие на зловещата им жизненост. Нат чувстваше единството им, трепета, който минаваше през тях като полъх на вятъра през трева, едно трепване на окото отекваше в десетте хиляди чифта очи на това ужасно Приобщаване.