Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Когато стигна до бара в „Грейт Нодън“, беше дванайсет и половина, вторият ден на октомври, вече не събота, а неделя, и всичко от съботата витаеше във въздуха в очакване да бъде хванато и върнато обратно, но беше хубаво, беше страхотно, а там, на една малка масичка в ъгъла седеше Зак.

— Как си?

— Добре.

— Какво пиеш?

— Уиски.

— Много ли изпи?

— Не знам. Но не ми беше неприятно.

— Искаш ли още едно?

— Разбира се.

Йеп отиде до бара. Барманът, едър германец, приготви още две питиета. Йеп ги занесе на масата и седна.

— Какви са ти плановете?

— Да се върна утре със самолет. Какво друго? Твоите пари са в един плик в кутията ти на рецепцията.

— Моите пари ли?

— Разбира се. Високо ценя идеята. Все пак прекарахме хубав ден заедно с децата, нали?

— Да, така е.

— Как мина вечерята с Роузи и Ван и вариететната програма?

— Чудесно. При теб как беше?

— И при мен беше чудесно. Заведох момчето и майка му в „Калани“. Не направих резервация по телефона или нещо такова. Никога не го правя, просто дадох на човека двайсет долара и той веднага ни намери маса. Можеш да купиш всичко, Стар нос. Всичко. Всички. И при това не е много скъпо. Вечерята беше страхотна. Можехме да пием и шампанско, но се притеснявах да не ми прилошее. Дълго седяхме там след вечерята. Говореше най-вече тя, а момчето и аз слушахме. Той не може да дойде с мен.

— Съжалявам, Зак.

— Всичко е наред. Тя беше първата ми съпруга и единствената, която съм обичал истински, но всичко е наред. Изглежда доста зле, но се старае. Не й е лесно. Гримира се и си облича най-хубавите дрехи. Опитва се да изглежда млада и щастлива и почти успява. Добра е с момчето и го обича. И той е добър с нея и я обича. Знам, че той иска да дойде с мен. Не го каза, но знам, че иска. Обаче е невъзможно. Двамата с теб знаем, че той не ми е син, но е дете на единствената жена, която съм обичал истински — тя сега е една повехнала женица, която беше хубава, но всичко е наред. Ти и аз знаем, че друг е неговият баща, но знаем също така, че това е лъжа. Знаем, че той ми е син. Може би само защото се е случило така, че майката му е дала моето име. Не знам. Може би само защото през целия си живот той е вярвал, че е мой син, който и да съм аз, по дяволите — някой, който е много далече и когото той не беше виждал до тази сутрин. Може би е само защото той смята, че ми е син, но ето какво ще ти кажа. Той не е глупак. Срамежлив е, но не е глупак. Той знае , че аз не съм неговият баща — всъщност не. Не го каза, но знам, че знае. Видях го в очите му два-три пъти. Обаче за него това няма никакво значение, няма никакво значение и за мен. Той избра да бъде мой син и аз съм избрал да бъда неговия баща.

Йеп отиде до бара за още две. Когато пак седна, Зак взе питието си и отпи.

— Това нещо никак не ме притеснява. Обаче аз не пия, защото съм нещастен. Дявол да го вземе, не е имало и ден в живота ми, когато да не съм бил нещастен, но не е имало и ден, в който да не съм бил щастлив. Имам предвид и най-лошите дни. Пия, защото много отдавна не съм пил и защото не е чак толкова важно да не пия. Защо от шампанското ми прилошава?

— Може да не е виновно шампанското.

— Някога пак ще пробвам.

— Ще ти хареса.

— Той не може да дойде с мен, защото е всичко, което тя има, всичко, което истински обича. Но въпреки това тя му каза, че може да дойде. Той не обели и дума по въпроса, нито пък аз рекох нещо. Не знаеше какво да каже, затова и си мълча. Тогава тя престана да се страхува до смърт, че ще го загуби. Не знам защо изобщо й се обадих.

— Не съжаляваш, че се срещна с него, нали?

— Не. Защото сега знам какво е да си баща. Знам какво е да нямаш никаква друга мисъл в главата си, освен кое е най-доброто за него, кое е най-доброто за майка му, кое е най-доброто и за двамата. Какво мога да направя за тях? Да поддържаме връзка? Да им пиша? Да им се обаждам по телефона? Да се срещам с тях? Да им изпращам пари? Не знам. Просто не знам кое е най-доброто. Мисля за това. В момента знам, че най-доброто за мен е да се върна там, където е работата ми. Ще разбера кое е най-доброто там. Дадох й малко пари. Глупав ли съм, а? Дадох й хиляда долара. Не знам защо. Хиляда долара не са истинска помощ, но в такъв случай може би никоя сума не е достатъчна. Просто й ги дадох. Пъхнах ги в дамската й чанта. Не знам. Може би най-доброто, което мога да направя за него, е да го оставя на мира. Да го оставя наистина, това имам предвид. Имам само една мисъл в главата си и не ми е лесно. Мисълта на един баща. На всеки баща и син, не само на мен и него. На всеки от нас. Какво да се прави? В такъв свят живеем. Какво може да направи един баща за сина си? Не знам. Затова се връщам утре със самолета. Ти какво смяташ да правиш, Стар нос?