Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Не.

Въпреки това той й наля още едно питие и едно за себе си. Отпиха едновременно и после се умълчаха, без да се поглеждат.

— Какво има? — попита Лора.

— Безпокоя се за дъщеря си.

— Всеки баща се безпокои за дъщеря си.

— Тя досущ прилича на майка си.

— Въобще не прилича на майка си. Никое момиче не прилича на майка си.

Те пак отпиха и се умълчаха.

— И аз се безпокоя — рече Лора. — Само че не за Роузи, не и за Ван, не за тебе, дори не и за себе си. Безпокоя се за Таити.

— Никога не съм мислил за това точно по този начин.

— Преливам от акъл, нали?

— Да. Хайде да отидем да погледнем децата и после ще трябва да си вървя.

Видяха, че децата спят дълбоко в металните си креватчета във всекидневната. Погледаха известно време личицата им и след това Лора подаде ръка и той я хвана. Държа я дълго.

Излязоха в коридора и той напусна апартамента.

Е, помисли си той, ето я историята, ето го сюжета, ето ги персонажите, ето го времето, ето го мястото, ето я атмосферата, ето го настроението, ето я кулминацията и аз мога само да запазя всичко това такова, каквото е. То не е добро, не е лошо, не е Бог знае какво, но само това имам и за това ставам от леглото сутрин.

Обичам да пия, обаче вече не е така приятно, както преди. Моите сънища продължават да ми говорят, но не знам какво ми казват. Същото е и с паметта ми.

Знам, че съм луд, знам, че смъртта е в мен и чака, но ми е все едно. Имам работа за всеки ден и съм съгласен да я върша. Ако всичко се беше случило така, както в продължение на толкова години вярвах, че би могло да се случи, можеше да бъде и по-добре, но знае ли човек, то се случи така или поне така се случва до момента и аз нямам намерение да го променям.

Забравил съм почти всичко, но помня нещичко. Разбирам всичко, но само защото разбирам, че нищо не разбирам.

Обичам Роузи, дъщеря ми. Обичам Ван, сина ми. Обичам майка им, жена ми. Обичам ги, защото ги познавам. Чиста случайност е познанството ни, но какво пък, нямам нищо против случайностите.

Роузи ми е дъщеря, Ван ми е син, а Лора е тяхната майка и ми е лесно да ги обичам. Обичам и всички други хора.

Когато пресече „Медисън“, си помисли, че обича мъртвите. Обичам ги особено много. Но не толкова, колкото обичам още неродените — децата на Роузи, на Ван, на всички. Обичам изненадата от личицата им, от очичките и от ръчичките, които протягат. Обичам обичта, за която протягат ръчички. Обичам неродените, които никога няма да бъдат родени, моите, на Лора, на Роузи, на Ван, на всички. Обичам неродените, които никога няма да се родят, повече отколкото родените. Обичам цялата тяхна тайнствена изгубена раса, не по-различна от появилата се раса, само че безлика и трогателна.

Тръгна по „Медисън“, поспря тук-там да разгледа витрините: хляб, месо, птица, плод, лекарства, играчки, книги, шапки, палта, панталони, обувки, вратовръзки, железария, домашни потреби, радиоапарати, телевизори, картини, скулптури, килими, снимки на актьори и актриси, реклами, думи, съобщения, стоки, вещи.

Вървеше, един от многото, които все още крачеха по земята, на улицата, когато времето на един ден се движеше към полунощ и към линията, бележеща края на този и началото на следващия, един ден се застъпваше с друг, всеки ден си отиваше и оставяше недовършена работа, неща за правене, места за посещаване, хора за виждане, думи за изричане, един човек, който също бе незавършен, който не можеше да бъде завършен, дори от смъртта, дори в раждането, един пътник през дните и нощите, докато ненадейно разбере, че е на четирийсет и седем. Никой нищо не чакаше. Всичко се движеше, автобусът винаги заминаваше. Всички го виждаха, че заминава. Всички със съжаление виждаха, че заминава, и изпиваха по едно питие, изричаха някоя шега или молитва, плачеха, целуваха или ругаеха.

Това е историята, помисли си той, и аз няма да я захвърля. Опитах се да напиша малко от нея. Ще се опитам да напиша още малко. И други са го правили. Няма да захвърля и написаното от тях — но дали то не е слабо? Дали не беше старателно и добре изпипано и отегчително? Дали не са писали твърде дълго, за да кажат твърде много излишни неща? Но нали са седнали и са писали. Да седнеш и да се опиташ да хванеш неуловимия автобус, да довършиш работата, която няма край? Не направих ли същото и аз? Не се ли опитах да създам малко творение от малко кал, в която има малко топлинка от мен?

Ти вървиш, само това правиш. Отиваш някъде, където и да е. Говориш с хората, които са там, които и да са те. Това е сюжетът. Тичаш или ходиш. Гледаш и разговаряш. Повечето от това не беше добро, но и в най-лошото имаше и добро — в него все пак имаше нещо, някъде в него все пак имаше някакво пламъче, вода и думи, въздух и идеи, мисъл и реч, памет и мълчание.