Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Всъщност да.

— Имаш ли копие на пиесата?

— Не, работя по памет.

— Ела в десет и я прочети на консултантите. Те ще дойдат в единайсет.

— Добре. Те запознати ли са с пиесата?

— Не. За тях ще е нещо съвсем ново.

— Добре.

— Ако заглавието „Целувай, целувай, целувай“ не ти харесва, помисли за по-добро, а? Някое по-живичко. Това е мюзикъл. Добре разбираш, че „Моите пари“ не е подходящо за мюзикъл.

— Ще помисля. Спи ли ти се?

— Напълно съм буден и съм наясно, че или трябва да си изпия хапчето, или да работя.

— Изпий хапчето. Нека аз да свърша работата.

— Аз трябва да си свърша моята част от нея.

— В момента не се налага да вършиш никаква работа. Изпий си хапчето. Не ми е лесно с твоите идеи.

— Защо ми се струва, че ни трябва още един персонаж?

— Не знам. Защо така мислиш? Във всеки случай аз имам един.

— Какво представлява?

— Един старец.

— Какво прави?

— Наблюдава.

— Друго?

— Само това.

— Харесва ми. Но може би трябва да бъде някоя старица.

— Това е идея.

— Ще ти кажа защо. Неочаквано, на някое място в пиесата, може да е вълнуващо тя да се превърне в красива млада жена — каквато е била някога. И тогава да изпее една песен. Това е. Аз ще доведа някоя от най-добрите певици в страната. Някоя от операта.

— Хубаво.

— В такъв случай ще си изпия хапчето.

— Ще се видим утре в десет.

Той все още работеше, когато влезе Лора.

— Как мина?

— Страхотно. Никога не съм виждала такова нещо.

— Може да си имала особено добра публика.

— Тогава как стана така, че само на мен се смяха на нови места от пиесата?

— Е, браво. — Той сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

— Трябва да ми помогнеш още малко.

— Ван свърши доста добра работа, като ми разказа сюжета по време на кинопрегледа и рекламите в „Палас“. Звучи някак банално, но може пък да има голям успех — тъкмо по тази причина. Все пак нищо не мога да кажа, докато не гледам пиесата.

— Била е написана, за да донесе голяма печалба, един милион долара, това е. Нека да погледнем истината в очите, пиесата е долнопробна, по един крайно глупав и досаден начин. Обаче тази вечер моята роля изведнъж започна да ми се струва съвсем истинска и вълнуваща. Пие ли ти се?

— Май не.

— Изпий едно. Аз ще си налея. Уиски с лед?

Лора извади бутилка и две чаши. Тя приготви две питиета и отпиха по глътка.

— Къде е Джейни?

— Беше тук преди малко. Вероятно си е легнала.

— Харесваш я, нали?

— Да, мисля, че е много симпатична.

— Сторила е чудеса с Роузи. Да накара Роузи да плете, представяш ли си?

— Впечатлен съм.

— Знаеш, че Роузи не прилича на мен.

— Не много.

— Не, изобщо не прилича.

— Тя е точно като теб. Кикоти се по съвсем същия начин.

— Така ли? О, трябва да престане.

— Защо да престане?

— Когато някое момиче се кикоти, хората си мислят, че то е глупаво… а Роузи не е глупава.

— Излиза, че ти си глупава.

— Би трябвало да знаеш. От много години никой не ми е казвал това, само ти… но прекрасно знаеш, че съм и умна. И то много умна.

— Да, вярно е.

— Само дето по отношение на някои неща съм по-глупава от всички други жени по света, но пет пари не давам. Наистина. Искам да живея собствения си живот, а не живота на съпруга си, независимо какво е всеобщото мнение по този въпрос. Знаеш също, че съм и смахната.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че един мъж може да бъде смахнат и никой да не си помисли нищо лошо, но ако някоя жена е смахната, всички са в потрес, особено мъжете. Но най-вече женените мъже. Защо да не мога просто да бъда смахната, също като теб?

— Няма никаква причина да не можеш.

— Искам да бъда свободна.

— Разбира се.

— Искам да бъда подготвена за всичко.

— Като например?

— За всичко.

— Това е безсмислено. Искаш да бъдеш свободна, защото си убедена, че само така можеш да се научиш да разбираш себе си или да се научиш да се развиваш така, както смяташ, че трябва.

— Съвсем не. Искам да бъда свободна, заради самата свобода. Да бъда свободна да допускам грешки, свободна да върша нещата погрешно, свободна да пропилявам живота си, да разбирам себе си погрешно, да мразя другите — свободна да върша всичко или да бъда всякаква.

— Това е лудост.

— Защо не? Не е ли така по-забавно? Не е ли, а? Дълбоко в себе си си убеден, че е така.

— И какво от това? През целия си живот се държа, както смятам за редно.

— Ами не го прави — каза Лора.

— Превъзбудена си от спектакъла и говориш глупости.