Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Човекът разказа още три истории и Ван се смя до сълзи. И няколко пъти скочи от стола си. Но Роузи само слушаше много внимателно.

Четвъртият номер в програмата беше представен от един вентрилоквист, който, освен че говореше със стомаха си, свиреше на банджо. Той не беше особено забавен като вентрилоквист, но свиреше хубаво на банджото.

После излязоха мъж в раиран костюм и сламена шапка и жена в трико на балерина. Те пяха и танцуваха, но не бяха много добри. След това мъжът каза, че иска да представи сина си. Излезе момче на единайсет години, което пя и танцува заедно с родителите си. Мъжът обяви, че иска да представи и дъщеря си и тогава излезе осем-деветгодишно момиче. После още един син, на около шест, после още една дъщеря, на около четири, още един син, на около три и накрая едно бебе в количка, бутана от голям пес. Това беше специалната атракция в програмата, защото момчетата бяха много добри певци и танцьори, а момичетата бяха много хубави и дяволити.

Шести поред в програмата се представи един клоун с ръчна количка и провиснали дрехи. Той извади най-различни неща от дрехите си и възпроизведе нещо като писукане. Не каза нито дума през цялото време, обаче Роузи го хареса повече от всички. Тя се смя непрекъснато, докато той беше на сцената.

Седмият номер в програмата беше на един старец с дресиран тюлен.

— Спомням си го. За първи път го гледах през 1928-а — рече бащата.

— Наистина ли, татко?

— Да. Когато пристигнах за пръв път в Ню Йорк, през първия ден, в който най-после бях в Ню Йорк, отидох в „Палас“. Седнах на последния ред на балкона, защото местата там бяха само по двайсет и пет цента. Джеймс Бартън беше звездата. Той изпя „Смей се, палячо.“ После на сцената излезе този човек с тюлена и шоуто започна. Тогава той имаше друг тюлен, разбира се.

Старецът изпълняваше номера си с тюлена и разказваше на публиката за себе си, с думи, казани малко настрана: как започнал във вариетето преди петдесет години — с тюлен. Как пътувал по цялата страна. Разправи разни случки с тюлена по влакове и хотели. Как най-накрая пристигнал в „Палас“ през 1928 година. Как повечето от старите му приятели — и всичките му тюлени — умрели. И колко хубаво било, че се е завърнал в „Палас“.

Роузи хвана ръката на баща си, когато човекът започна да разказва историята си, и щом кажеше нещо, което я трогваше, тя стискаше ръката.

Последният номер във вариететната програма представиха четирима негърчета с фракове и раирани панталони, които танцуваха дълъг бърз танц с ритмично потропване с крака.

Шоуто свърши.

— Красиво беше — каза Роузи.

— Този комик направо ме умори от смях — рече Ван. — Татко, хайде да останем и да гледаме филма от началото.

— Безсмислено е.

— Нищо. Дойдохме. Платихме си, за да влезем. Нека да знаем за какво сме си дали парите.

— Искаш ли, Роузи?

— Нямам нищо против, татко. Щом вие искате.

— Добре — рече той. — Да се върнем на местата, на които бяхме седнали.

Той прочете надписите на филма, имената на хората, които го бяха реализирали, и действително в създаването му участваха шестима писатели. После гледаха филма отначало.

Когато стигнаха до мястото, от което го бяха гледали първия път, Ван и Роузи бяха задрямали. Станаха, излязоха на улицата и се качиха на такси.

Госпожица Макдугъл ги чакаше.

— Лора се обади по телефона — каза тя. — Иска да й звъннеш в гримьорната.

Той прегърна децата и каза лека нощ.

— Страшно съм развълнувана — заговори Лора по телефона. — Публиката много хареса изпълнението ми. Много по-добро е. Хората се смяха дори на места, където не ми се вижда смешно. Просто трябваше да ти кажа. Сега е вторият антракт и вече трябва да тичам. Искаш ли да ме вземеш от гримьорната?

— Не.

— Защо?

— Защо просто не хванеш такси и не се прибереш вкъщи?

— Ще останеш ли? Толкова съм развълнувана и щастлива. И другите актьори също. Просто не могат да повярват, че мога да играя толкова добре. Продуцентът и режисьорът дойдоха да ме поздравят в гримьорната след първото действие. Питаха ме: „Лора, какво се случи?“ Имам още много за учене, нали? Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

— Дано само пиесата да не претърпи пълен провал. Знам, че най-сетне съм на прав път. Обичам те. Наистина те обичам.

— Разбира се.

— Не, наистина. Обичам те. Винаги съм те обичала. Винаги ще те обичам. Каквото и да стане. Ти обичаш ли ме? Поне малко?

— Нека нещата си останат каквито са. Тръгвай за последното действие.