Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Защо свалиха табелата с надпис „Добре дошли в Америка“? — попита Ван.

— Вероятно се страхуват.

— От какво?

— Предполагам, че се страхуват някой да не им вземе хляба от ръцете.

— Хляба ли?

— Или тортата — рече Роузи.

— Близо си до истината.

— Ами много ясно. Хората ядат торта, нали?

— Всъщност Роузи е права. Те действително се тревожат не за хляба, а за тортата.

— Ако хората нямат възможност да дойдат да живеят тук, не могат ли да отидат някъде другаде и да започнат нов живот?

— Да. Могат да отидат на още няколко места. В Мексико и в две-три държави в Южна Америка, но не е същото.

— Ами американците? — попита Ван. — Ако поискат да отидат някъде, за да започнат нов живот, къде отиват?

— Всъщност доста американци заминават за Европа. Или по-скоро се връщат в Европа, но рано или късно отново се озовават тук.

— Защо? — попита Роузи. — В Америка ли е най-хубаво?

— Било е най-хубаво и вероятно си спомнят точно това.

— Сега не е ли?

— Америка е най-добрата от съвсем малко на брой страни. Струва ми се, че сега всички са почти еднакво бедни. Онова, което ни правеше почти велики, беше отказът ни да бъдем прекалено предпазливи. По отношение на каквото и да било. Сега сме крайно предпазливи.

— Човек трябва да бъде предпазлив — каза Роузи. — Всеки трябва да бъде предпазлив.

— Тази предпазливост убива душата. Така животът не е забавен.

— Човек трябва да е предпазлив, когато пресича улицата.

— За Бога, татко — рече Ван, — позволи ми да я фрасна, а?

— Роузи пак е права. Разумно е да бъдеш предпазлив, когато пресичаш улицата. Но не е разумно да бъдеш предпазлив по отношение на този, който идва към теб от другата страна на улицата. Това е нездраво.

— Кой идва от другата страна на улицата? — попита Роузи.

— Определено не е враг. Във всеки случай ние пристигнахме в „Палас“, хайде да влизаме.

Когато влязоха, филмът вече беше започнал. Салонът бе почти празен, но те заеха местата си на последния ред на партера. Оказа се, че това е някаква снежна феерия, очевидно съвместно постижение на половин дузина автори. Един навярно нямаше да може да скалъпи нещо толкова жалко. Такова нещо можеше да бъде единствено колективно творение. То беше фалшиво, истерично, дръзко, патетично, нелепо и непреднамерено очарователно. Децата много го харесаха. След пет-десет минути Ван попита:

— Какво ще кажеш, татко?

— Какво мисля за филма ли?

— Да.

— Мисля, че знаеш.

— Боклук ли е?

— Разбира се, но харесвам снега.

— Този сняг е истински, нали? — попита Роузи.

— О, да. Снимали са го на живо. Това вероятно е някъде по високите части на Сиера Мадре.

— Но актьорите не играят добре, нали? — каза Ван.

— Да. Актьорите играят като други актьори. Обаче е наистина чудесно. Много ми харесва.

— И на мен — обади се Роузи.

— Слаба работа — каза Ван.

— Да, но дори в нещо, което е слабо, също може да има някакъв неочакван смисъл и важност. Когато започне вариететната програма, ще отидем да седнем в някоя ложа.

Двамата лоши мъже и лошата жена се опитваха със снегоходки да се измъкнат с чанта, пълна с откраднати пари.

Не беше изключено да не успеят.

Но да бъде с децата си, да са до него, си беше чудесно преживяване.

След като филмът свърши, те станаха от местата си и бързо се преместиха в ложата вдясно от сцената. Отсрещната ложа бе заета от две млади съпружески двойки.

Музикантите седнаха по местата си и зачакаха края на кинопрегледа. Той беше за разни хора и събития, но всичко бе разкривено, защото те седяха отстрани и вместо образите от екрана виждаха музикантите.

— Интересен ми е барабанистът — каза Роузи, — обаче най-много харесвам тромбониста.

— На мене ми харесва диригентът — рече Ван. Този диригент добър ли е?

— Доста е добър.

— Колкото Тосканини ли?

— Не, и по всяка вероятност бие жена си.

— Ах, татко — каза Роузи. — Защо?

— Тя мрази музиката, а той разполага с малката си палка.

— Палката му служи за дирижиране, а не да бие жена си с нея.

— Имам предвид, че я бие при самоотбрана.

— Ти никога не си удрял мама, нали?

— Ван, луд ли си? — рече Роузи.

— Не, никога не съм я удрял, обаче тя ме удари няколко пъти с книга.

— С коя книга?

— Ами доколкото си спомням, с всяка, щом излезеше от печат.

— Защо, татко? — попита Роузи. — Защо е правила така?

— Тя нямаше лоши намерения. Беше нещастна.

— Какво искаше?

— Кой знае?

— Може би кукли?