Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Каква работа?

— Портиер, като мен. Само че не в банка, а в училище. Работеше на половин ден, през останалото време учеше. Дадоха му квартира, плащаха му по един долар седмично.

— Той какво учеше?

— За лекар.

— Стана ли лекар?

— Да, стана много добър лекар, Ван. А пък аз се борех ли борех — с кого ли не. Побеждавам, губя, побеждавам, губя, пращам пари вкъщи. Много скоро и по-големият ми брат, съпругата му и двете им дечица пристигнаха в Америка. Той искаше да отвори малка бакалница. Аз продължавах да се боря и той отвори бакалничката. Много скоро по-голямата ми сестра, съпругът й и трите им деца също пристигнаха в Америка. Аз се борех непрекъснато и шуреят ми отвори едно ресторантче, понякога отивах там и сядах да си пийна. Борех се непрестанно, побеждавах, губех, пращах пари на татко и мама. Приятелят ми Дан Фулър престана да се бори. Вече беше доста възрастен. Стана ми мениджър. Той имаше още трима борци и ни каза: „Момчета, ще пътуваме.“ И ние пътувахме. Състезаваме се с борци от Питсбърг, Чикаго, Сейнт Луис, Канзас Сити, Денвър, Солт Лейк и Сан Франциско. Когато бях в Сан Франциско, всички говореха за Фресно. Отидох във Фресно и там беше като в родината ми. Писах на баща ми: „Това градче е само за теб и мама и малките деца. Елате.“ Те дойдоха и се качихме на влака от Ню Йорк до Фресно, настаних ги в собствен дом със собствено лозе и после се върнах в Ню Йорк, и си казах: „Вече изведох всичките членове на семейството си от родината и няма да е зле да се оженя и да създам собствено семейство.“ Потърсих си жена, намерих и се оженихме. Продължих да се боря и да пестя, за да мога да имам голямо семейство. Момче, после момиче, пак момче, още едно момиче, после пак момче и пак момче и съпругата ми каза: „Хайде да се преместим в Калифорния и да се препитаваме с лозарство. Доста дълго се бори.“ „Добра идея“, казах и заминахме. Купихме хубаво лозе с грозде от сортовете Аликанте, Малага и Император и после здравей, живот — всички са живи, здрави и щастливи. Никаква борба повече. Само слънце, хубава храна, хубава вода и много приятели.

Арчи млъкна и се усмихна.

— Разкажете и останалото — рече Ван.

— Да. Разкажете го, моля — каза Роузи.

Сервитьорът донесе храна и всички започнаха да ядат.

— Добре — съгласи се Арчи. — Ще ви разкажа. Всичко вървеше добре до един момент. Когато банките фалираха, аз загубих лозето. Изгубих парите, които бях спестил от борбата. Трябваше да започна всичко отначало. Пак се борих, но вече бях доста възрастен. И какво да правя? Бях започнал в Ню Йорк, затова си казах, че ще се върна в Ню Йорк. Годината беше хиляда деветстотин трийсет и трета. Бях на четирийсет и четири. Върнах се в Ню Йорк и си намерих работа.

— Каква работа? — попита Ван.

— Пак станах портиер.

— В банката?

— Не, вече не харесвах банките. Те отнеха спестяванията на хора като мен. Не исках кракът ми да стъпи в банка. Намерих си работа в един универсален магазин. И така, лека-полека пак ми потръгна, но този път отворих ресторант. Това е. Харесва ли ви храната?

— Страхотна е — каза Ван.

— Най-много обичам лозови сарми — рече Роузи.

— Арменско ястие — каза Арчи.

— Знам — рече Роузи. — През целия си живот съм го яла. И майка ми готви сарми.

— Браво на Лора — каза Арчи.

— И татко може да ги прави.

— Разбира се. Аз го научих.

— А той научи мама. И аз някой ден ще се науча да готвя сарми.

— Лесно е. Искаш ли да създадеш дом, трябва да мирише на храната, която се готви там. Ако имаш дом без миризма на готвената в него храна, все едно нямаш дом.

След вечерята те се сбогуваха с Арчи, излязоха на улицата и се запътиха към „Палас“ на Бродуей.

— Мисля, че ще харесате вариететната програма — рече бащата на сина и дъщеря си.

— Какво представлява? — попита Роузи.

— Първо, това е истинският американски театър, макар че е възникнал в Европа, както много други неща в Америка.

— Колко ли неща в Америка са възникнали тук? — попита Ван.

— Няколко. И няколко са престанали да съществуват.

— Какво имаш предвид?

— Най-голямото и най-хубавото американско нещо, което е възникнало тук, е бил постоянно оказваният добър прием на хора от целия свят, пристигащи в Америка. Вече няма такова нещо.

— Как е станало така?

— Със закон.

— Защо?

— За да се попречи на хората от Европа и Азия да идват в Америка, разбира се.

— Но защо?

— Съществува широко разпространена теория, че хората в Америка вече са доста много.