Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Пронизах го с поглед.

— Ама извинявай, работя си в офиса, затънал в досадни неща, а ти ми се обаждаш по телефона и към цялата досада добавяш и тая история с вечерята в петък!

— Не мислех, че да излезеш на вечеря с мен е досада. Бях толкова сигурна, че ще ти стане приятно, та дори вече бях резервирала маса.

— А, значи, още по-зле. Запазила си я, без даже да ме питаш дали съм съгласен, така ли?

— Виж, Паоло, стига сме говорили за това, наистина.

— Извинявай, но като си направила всичко на своя глава. Да ме беше попитала предварително и веднага щях да ти откажа. За какво съм виновен в момента? Всичко тръгва от теб. Ако беше останало на мен, нямаше да се случи нищо.

Не пророних дума и се отправих към леглото.

На следващата сутрин се обадих на Карла от офиса, за да й кажа, че ще й отида на гости за уикенда, а след това позвъних в ресторанта да отменя резервацията.

Не поискаха да узнаят причината, но аз се почувствах длъжна да обясня:

— За съжаление, единия от гостите вече го няма.

От другата страна на линията женският глас ми отговори:

— Моите съболезнования.

В петъка след скарването с Паоло заминах при Карла.

Всеки път, когато й ходех на гости, си казвах, че трябва да го правя по-често, но после нещата от живота ме отвличаха от това ми намерение. Вечеряхме в приятно ресторантче, забавлявахме се. След като се поразходихме, се прибрахме и останахме дълго време на дивана с по чаша билков чай в ръка, потънали в разговор.

Винаги съм вземала Карла за образец. Убедена съм, че е толкова красива, защото е смел човек; човек, способен на действие. Например отношенията й с Алберто. Остави всичко, което имаше — къщата в Милано, работата, приятелствата, — и се премести при него в провинцията, близо до Форли. Дори след като връзката им приключи, не съм я чула да се оплаче нито веднъж или да каже, че съжалява за избора си.

— Защо не се върнеш в Милано? Какво толкова те задържа тук?

— Защото моментът още не е дошъл.

— Какво чакаш? Алберто да реши да се върне ли?

— Не. Знам, че никога няма да го направи.

— Ами тогава?

— Не знам. Чувствам само, че не сега е моментът да напусна това място. Колкото до Алберто, дори и да реши да се върне, аз самата вече не желая да сме заедно.

— Много си странна.

— Нека по-скоро да поговорим за мъжа с магнетичния поглед.

— Няма нищо за казване…

— Не, искам да знам всичко. На тебе никой никога не ти харесва, изобщо не забелязваш мъжете край себе си… Не можеш да ме принудиш да сменя темата, даже да ми прережеш гърлото.

Вярно е, че никой никога не ми е харесвал, за разлика от Карла; такава съм си още от момиче. Винаги съм й завиждала за свободата и смелостта да прави онова, което реши, без да й пука за хорското мнение. Бих се радвала да притежавам дори само това нейно качество. Щом срещнеше мъж, който да й харесва, не се замисляше много-много: можеше да си легне с него още същата вечер. А мен никой никога не ме привличаше, даже красавците, по които си падат всички жени. Никога не са ми харесвали красивите мъже. Толкова вечери съм прекарала в разговори на тази тема с приятелките си. Шегуваха се с мен, наричаха ме Светицата, казваха ми да се отпусна, да се наслаждавам на живота, но не ме блазнеше идеята да си легна с човек, който никак не успява да ме заинтригува. Не е нещо, от което бих се почувствала добре. Напротив.

Когато срещнах Паоло, приятелките ми не можеха да разберат какво толкова намирам в него.

— Не пожела да спиш с онзи пич, хвана се с такъв като Паоло. Какво толкова намираш в него?

После, като видяха, че връзката ни е сериозна, спряха да коментират. Спомням си как винаги го оправдавах, когато искаха да обсъдят с мен поведението му.

— Не го ли виждаш, че е мързел? Все нищо не му се прави.

— Не е пламенен тип, спокоен младеж е.

— Поне любите ли се?

— Да. Не непрестанно, за щастие, не е от типа мъже, обладани от мисълта за секс. Характерът му е спокоен.

За известно време му лепнаха прякора Спокойния, защото за всичко го извинявах с това определение. Дори аз не можех да обясня какво толкова намирах в него. Харесваше ми. Точка. Не знам защо. Ако не се беше отпуснал и заседял до такава степен, още щеше да ми харесва. Но не ми допадаше такъв, какъвто бе станал.

— И така, ще ми разкажеш ли за този мистериозен мъж, или не? Цяла вечер избягваш темата и отговорите ти далеч не са задоволителни.

— Защото нямам какво да кажа.

— Елена, добре те познавам, не можеш да ме заблудиш с тези си отговори. Да не искаш да кажеш, че вече не мислиш за него?