Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Онзи ден се приближи, за да ме целуне, и изпитах неудобство. Вече не ми допада мисълта да го целуна и дори да ме докосне. Желанието ми е изчезнало. А не знам къде е отишло, за какво е отворило място. Дразни ме даже когато ме попита какво има, щом ме види замислена. Сърби ме езикът да му отговоря грубо, да му кажа, че не е негова работа. Изживявам всичко така, все едно е нахлул на моя територия.

Лоша съм. Съзнавам го.

Открих кое е по-лошо от отказана желана целувка: получена целувка, когато е вече прекалено късно.

Преди непрестанно исках да разговарям с него, дори и да не беше нужно. Сега обаче постоянно искам да мълча. Потъвам в дълги мълчания. Какво става с мен? Сякаш се превръщам в друг човек. Чувствам се раздвоена, като че ли част от мен е започнала да се взира в мен, да наблюдава живота ми. Знам само, че все по-често ми се иска да си тръгна. Не знам къде… Да си тръгна от всичко това, от моя живот, от мен самата, от нещата, които ми се случват, и от тази, в която съм се превърнала.

Може би ще ми бъде достатъчно да остана сама известно време. Дори ми хрумна идеята да обзаведа мазето и да се преместя там, но ще бъде много сложно и трудно за обясняване.

По-добре да си лягам, стига съм писала в този дневник. Познавам тези вечери: мога да напиша някои ужасни неща и след това няма да бъде възможно повече да се преструвам.

Напоследък се гледам по-често в огледалото. Наблюдавам се анфас, в профил, хващам си косата с ръце, играя си, като правя физиономии, променям изражението си, опъвам кожата на лицето си, за да видя как бих изглеждала с лифтинг. Мисля, че имам хубаво тяло за възрастта си. Не ходя на фитнес, въпреки че би трябвало, но гърдите ми още са красиви и бедрата ми харесват. Смятам, че тялото ми събужда копнеж.

В последно време се чувствам изпълнена с непокорство. Изпитвам желание да не съм така послушна.

Вчера, след работа, отидох да пием по нещо с някои колеги от офиса. Обикновено отказвам поканата, но този път ме връхлетя неочакван порив и приех. Изпих два коктейла и когато всички излязоха да пушат, ги последвах и ги помолих да ми дадат цигара. Не гълтах дима, разбира се.

Трябва да излизам по-често с други хора, вчера се забавлявах и се чувствах по-лека и спокойна, не така напрегната, както обикновено. Двата коктейла дори ме поразвеселиха, даже не писах, преди да си легна да спя.

Докато се прибирах към къщи с колата, бях щастлива, ала по едно време, не знам защо, ме обзе лека носталгия и си спомних как се връщах у дома след училище. Изпитах желание да отворя вратата, да видя как майка ми слага масата, да е приготвила паста с рагу.

Кой знае защо, но когато пия алкохол, се настройвам носталгично. Днес след работа си позволих акт на суета. Купих си бельо, което е на мен в момента, докато пиша. Комбинезон от черна дантела. За пръв път купувам нещо подобно, винаги съм смятала дантелата за донякъде вулгарна и неподходяща за мен. Но този комбинезон, през който гърдите едва прозират, ми хареса на мига, още щом го изпробвах в магазина.

Сега ще го сваля и ще го прибера в чекмеджето, преди Паоло да се върне в стаята. Сигурна съм, че ще намери начин да ме накара да се почувствам смешна.

Преди да напиша какво се случи днес, искам да разкажа какво стана в неделя сутринта.

След като закусих, си направих кафе и го изпих, седнала на дивана. Паоло беше излязъл. В един момент, докато мислех едновременно за много неща, внезапно скочих и започнах да отварям прозорците в къщата. Приличах на луда. Не знам какво ме подтикна да го сторя, но изпитах непреодолим порив да отворя широко всички прозорци, за да влезе повече въздух. После се изкъпах и излязох да се разходя. Дори купих цветя. Тези дни продължавам да се чувствам необичайно. Нуждая се от човек, който да ме изслуша и да ми помогне. Сама успявам единствено да излея на тези страници какво чувствам и изпитвам върху себе си, ала не съм способна да намеря изход от затруднението, в което съм изпаднала. Надявам се само всичко да премине бързо, положението скоро да се оправи и съмненията ми да се стопят.

Обаче се страхувам, че ситуацията се влошава. Днес направих нещо, от което се срамувам. Не мога да си обясня защо постъпих така.

Този месец Силвия получи за втори път букет червени рози в офиса. Момичетата се забавляват, като се шегуват с нея. Напоследък усмивката й е красива, тя е весела и изпълнена с любов. Влиза в офиса и върви, все едно краката й не докосват земята. Днес следобед, преди да си тръгне, ми показа имейл, който беше изпратила до агенцията. Когато го прочетох, забелязах, че е объркала част от информацията, която бяхме обсъдили преди това. Реагирах прекалено остро. Скарах й се на висок глас, а това не е типично за мен. Дори не знам защо го приех толкова навътре. На няколко пъти Силвия се разплака. Моментално след това се разкаях за поведението си и й се извиних, като измислих една лъжа: казах и че току-що съм получила лоша новина.