Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Опита ли се?

— Не, не направо.

— Какво означава „не направо“?

— По време на вечерята ме прониза с такъв поглед, че кожата ми настръхна, после ме заговори от прекалено близо в коридора.

— А целуна ли те?

— Не, продължи към стаята си.

— Ама къде потънаха едновремешните мъже?

— Така е по-добре, снощи имаше момент, в който аха да кажа „да“. Бях пила и за малко да направя някоя глупост и да си усложня живота.

— Кой би могъл да каже? Можеше пък сега да се чувстваш прекрасно.

— Не мисля така, в момента животът ми ми се струва вече достатъчно объркан. Само нещо подобно ми липсва.

— Знаеш ли, снощи си мислех, че си там с него, и смятах, че ти е добре.

— Луда ли си?

— Не, не, много мислих за това и в крайна сметка съм уверена, че ще ти се отрази наистина добре.

— Стига само да се обърна срещу Паоло и ти…

— Вярно е. Сложи ли си новите обувки?

— Да.

— С черната рокля или с червената?

— С червената.

— Браво на тебе. Слушай, кога ще ми дойдеш на гости да си прекараме един хубав уикенд заедно? Имам сума ти неща за разказване.

— Ще видя как вървят новите задачи през седмицата и веднага щом разбера дали ще мога, ще ти кажа. Нямам търпение. Имам нужда да прекарам малко време с теб, преживявам странен период.

След разговора слязох. Паоло не ми се беше обаждал, дори не ми бе изпратил съобщение, за да разбере как са минали срещата и вечерята. Когато влязох в залата за закуска, той стоеше сам.

Насочих се към бюфета, като не можех да реша дали да седна сама на някоя маса, или да отида на неговата. Сложих две четвъртити филийки в тостера. Нагласих ги, докато изчезнаха в дълбините му: след няколко секунди изскочиха от отвора вече препечени. Върнах ги още веднъж, за да спечеля време. Излязоха направо изгорели. Обърнах се, той стоеше зад мен.

— Добре ли си почина?

— Да.

— Искаш ли да седнеш на масата при мен, или предпочиташ да останеш сама?

— Ще дойда с удоволствие.

Закусихме заедно. Говорихме за много неща: за кино, за музика, за места по света, за почивки. Не споменахме ни веднъж нито работата, нито онази специална бележка, която беше мушнал в джоба на палтото ми и която бях накъсала. После се появиха и Федерика и Джорджо, наш колега. От време на време, докато другите говореха, погледите ни се срещаха и той ми се усмихваше ненатрапчиво. Фактът, че в началото на закуската бяхме сами, създаде известна интимност помежду ни. Когато си казахме довиждане, ме целуна по двете бузи и прошепна в ухото ми: „Ухаеш вълшебно“.

Какво се случва с мен? Може ли да обичаш един мъж и да желаеш друг?

Въпросът ме преследва вече дни наред и ме кара да се чувствам нервна. Онзи ден на вечерята критикувах всичко и всички, до такава степен, че ми обърнаха внимание за това.

Тази сутрин се събудих и погледах Паоло, докато спеше. Наблюдавах го внимателно и нещо глупаво привлече вниманието ми: от ушите му стърчат дълги косми. Никога по-рано не ги бях виждала. Все повече в него ме дразнят неща, които преди дори не забелязвах. Когато сутрин на закуска яде яйце, вече не понасям как чука с лъжичката по него, за да счупи черупката. И се мразя за това, защото той не прави нищо лошо.

Напоследък го гледам и ми се струва чужд, сякаш не го познавам достатъчно. Постоянно изпитвам чувство за вина, като съм с него. Колкото по-неприятен ми става, толкова по-виновна се чувствам и колкото по-виновна се чувствам, толкова по-неприятен ми става. Винаги съм се чувствала така спрямо него. Много пъти, без да има истинска причина, долавям в себе си порив да му се извиня.

Превръщам се в дърта истеричка. Снощи Паоло, с все още мокра след душа коса, перфектно вчесана назад — дотолкова, че се виждаха линиите, оставени от гребена, си намъкна анцуга и седна на дивана да гледа телевизия, като ядеше шамфъстък. Дори беше постлал книжна салфетка на масата, за да слага черупките върху нея. Станах и отидох в кухнята, като се престорих, че пия чаша вода, но всъщност избягах от подтика да му изсипя всичкия шамфъстък върху главата. Всичко ми беше неприятно: шумът, да го гледам как хрупа, даже купчината черупки на салфетката.

Нещата, които не понасям в него, стават все повече: жестове, действия, начин на изразяване, навици, на които всеки ден се насилвам да не обръщам внимание. Случва се да усетя, че нарочно се държа така, та да се подразни: правя го напук и това е най-лошото. Понякога чувствам желание да го накажа за нещо, а не знам за какво.