Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Искаш ли да се видим?

— Ами не знам, всъщност съм свободна само в момента…

— Добре, дай ми половин час.

Надявах се да ми отвърне „не“. Не мисля, че щях да му се обадя отново.

— Знаеш ли, аз съм вкъщи — добави той. — Ще ти кажа адреса. Така, докато дойдеш, ще успея да приключа това, което правя.

Млъкнах. Не исках да отида в дома му, но не успях да му откажа. Каза ми адреса.

— Ще се видим след половин час. Радвам се, че ще се видим. Чао.

В този момент си помислих, че съм оплела конците.

Докато вървях към къщата му, започна да ме обзема страх. Усещах как треперя цялата, бях ужасена от това, което можеше да се случи, страхувах се от себе си. Куражът ми се беше стопил напълно. И въпреки че, разбира се, едно кафе със сигурност не означаваше изневяра, не спирах да мисля за Паоло.

Позвъних на домофона на входа, макар че беше отворено. Исках да го предупредя, че съм пристигнала. Отговори ми:

— Първият асансьор, на четвъртия етаж.

Предпочетох да се кача пеша. Сърцето ми биеше все по-силно, не знам дали защото се качвах по стълбите, или от очакването да го видя. Стомахът ми беше свит, ръцете потни и студени. Искаше ми се да имам огледало, за да се пооправя. Спрях на втория етаж, бях прекалено развълнувана, краката ми се подкосяваха. Чух шум от отключване. Превърташе ключа в ключалката и най-вероятно щеше да ме изчака на площадката на стълбището. Изведнъж, без дори да се замисля, се обърнах и слязох тичешком по стълбите. Стигнах бързо до колата и се заключих в нея. Беше ме обзел силен страх.

Телефонът ми започна да звъни. Беше той. Не отговорих. Мисля, че останах повече от половин час в колата, и когато се успокоих, му написах съобщение: „Извинявай, неочаквано ми се обадиха и трябваше да тръгна на мига“.

Знаех прекрасно, че няма да ми повярва. Отидох да се разходя, вървях дълго и стигнах до заключението, че да се върна назад е било правилното решение. „Има моменти в живота, в които трябва да съумееш да спреш навреме“, повтарях си аз. Помня как, когато се прибрах у дома, се почувствах на сигурно място. Чудя се колко ли щастие ми е струвало това.

Паоло излезе от банята по хавлия. Току-що се беше изкъпал. Инстинктивно се приближих и го прегърнах. Той се освободи от прегръдката ми.

— Ако това е специална тактика, за да не направиш вечеря, няма да се хвана — ми каза с ирония в гласа.

Докато готвех, се запитах какво ли ще стане, ако един ден реша да се върна назад по стълбите и на моята къща.

Снощи не писах нищо, бях прекалено ядосана и разочарована. Исках да прекараме една по-различна вечер с Паоло и запазих маса в ресторант за петък вечерта. Представях си, че ще пием вино и после ще се разходим в центъра. Винаги съм обичала да се разхождам късно вечер из града и да гледам витрините на затворените магазини. След като запазих масата, се обадих на Паоло и го попитах дали му харесва идеята да вечеряме навън в петък вечер. Реакцията му определено беше много далече от онова, което си бях представяла.

По-добре е и тази вечер да не пиша, защото ако мисля за случилото се, се потискам, а това не ми допада.

И днес продължавам да се удивявам, когато си спомням докъде беше стигнал бракът ни и упорството ми да не променям това положение.

Щом се дипломирах, веднага си намерих работа, която ми харесваше, а и съвсем не ми плащаха зле. Работата ми имаше много предимства, но след около година я напуснах. Липсваше едно: възможността да се развивам. Не можех да придобия разнообразен опит, да уча, да израствам. Не разбирам защо не направих същото и с брака си. В един момент вече нямаше никакви перспективи, дори и намек за положителна промяна и даже устройването на романтична вечеря беше станало трудно.

— Не, не че не ми се излиза на вечеря в петък, само че… Работих като муле през цялата седмица и ми се иска да постоя на спокойствие и малко да се отпусна.

— Добре… Нали няма ти да готвиш в ресторанта. Ще седнем и ще се отпуснем.

— Не изпитвам никакво желание да карам кола, да обикалям цял час, за да търся къде да паркирам, да седна в ресторант, заобиколен от надвикващи се един друг хора… Но ако непременно трябва да дойда, ще дойда.

Почувствах се истинска идиотка.

— Не се притеснявай, приключваме темата.

Вечерта въздухът у дома като че ли беше сгъстен.

Усещаше се напрежение. В един момент Паоло ме попита дали съм ядосана заради ресторанта.

— Не, моля ти се. Някаква си вечеря.

— Тъй или иначе, вината не е моя.