Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Тази вечер дойдоха приятели на вечеря. Поднесох им задушени зеленчуци и филета от риба тон, овкусени с балсамов оцет и семена от сусам.

Дарио ми каза, че не заслужавам такъв добър съпруг като Паоло. Не говореше сериозно, но въпреки това се подразних. Уморих се да ми повтарят, че Паоло е прекрасен човек, че ме обича и че съм голяма щастливка с такъв съпруг. Добър е, прекрасно знам това, ала истината е друга и хората, които не живеят в тази къща, няма как да го знаят. Разбира се, почти никога не се караме, уважава ме… Но освен това никога не ме целува и не ме прегръща, нито пък ме завлича в леглото.

Чувствам се сама в тази къща, в този брак, чувствам се сама дори когато се возя с него в колата.

Вчера попитах Паоло дали ме обича още. Не знам откъде събрах смелост. Погледна ме със странно, смаяно изражение, а след това ми каза:

— Разбира се, че още те обичам… Защо ми задаваш този въпрос?

— Така, за да знам — отговорих му аз.

Почувствах облекчение, че не добави:

— А ти?

Осъзнах, че писането е нож с две остриета. Помага ми да се чувствам по-добре, но същевременно ме кара да се тревожа. Освен страха, че някой може да прочете тези думи, разбрах, че запечатването на мислите ми, обличането им в писмена форма подчертава по напълно недвусмислен начин противоречията дълбоко в мен, неуспехите ми. Когато ми се случи да препрочета страниците няколко дни след като съм ги написала, понякога откривам мисли, които сякаш принадлежат на друг човек. Съзирам страхове и желания, за които не съм смятала, че са ми присъщи. Мечти, които съм забравила или може би зачеркнала, когато съм осъзнала, че никога няма да се осъществят.

Писането на този дневник ме отдалечава по осезаем начин от моето минало, в някои отношения ме обезкуражава, а в други ме смайва. Натъжавам се, като виждам каква съм била, каква съм мечтаела да бъда и каква съм станала. Страниците на този дневник ме плашат и безпокоят, особено белите страници, които ме очакват. А когато се случи да си представя бъдещето си, ми се струва, че пред мен стои все същият монотонен живот, който се повтаря и повтаря, като единствената разлика е, че ще остарявам все повече и повече.

Как бих желала да мога да разговарям с някого за това, да имам близък човек, който да може да ме разбере, да ме посъветва, да ми помогне да разбера. Ако споделя с Паоло, ще ми каже някоя от своите успокоителни фрази и ще се пошегува с мен. Само за да прекъсне този ми ход на мисли, все едно изпитваните от мен съмнения са признак за това колко капризна съпруга съм. В моя характер, в моя начин да бъда, съществува нещо, което ми убягва, нещо, което не си обяснявам и не разбирам.

Продължавам да си повтарям, че всичко е наред. Тогава защо ръцете ми треперят?

Един ден, по най-естествен начин, всичко се промени. И нищо вече не беше както преди. Един така сигурен свят беше пометен, премахнат.

В живота има мигове, моменти, частици от секундата, в които едно „не“ може да се превърне в „да“. Години наред чаках животът ми да се промени, но сега вече знам, че той е очаквал аз да се променя.

През онзи период колкото повече си повтарях, че няма да му се обадя, толкова повече растеше изкушението да го направя. Затова бях решила да кажа всичко на Федерика. Знаех със сигурност, че в момента, в който друг човек научи, вече нямаше да имам куража да го потърся. Ако се разкриех пред нея, това щеше да ми помогне да избягам окончателно от изкушението.

Онази сутрин, след като бях на преглед при гинеколог, й се обадих. Нямаше да ходя в офиса, бях си взела цял ден почивка.

Телефонът започна да звъни. Федерика не отговаряше. Пробвах още два пъти, но без резултат. Колкото повече телефонът звънеше без отговор, толкова повече нарастваше изкушението да му се обадя. Един вътрешен глас ми нашепваше, че не съм права да изпитвам всички тези страхове, че няма нищо лошо да изпия едно кафе с него и да разговаряме, както се беше случило в Лондон по време на закуската. Казвах си, че ако се срещна с него, това не означава, че ще стигнем до леглото, и че до този момент никога не бях нито изневерявала, нито лъгала. Окуражена от тези мисли, му позвъних на служебния мобилен телефон.

— Здравей, обажда се Елена.

Сърцето ми се беше качило в гърлото.

— Здравей, за мен е удоволствие да те чуя… Не разпознах номера ти. Как си?

— Добре… Обаждам ти се от личния си мобилен, не съм в офиса.

— Днес не си ли на работа?

— Не, взех си свободен ден… Имах някои неща за свършване.