Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Може ли да ти кажа какво наистина мисля, или ще се обидиш?

— Трябва да ми кажеш какво мислиш.

— Съгласна съм с нещата, които казваш, но понякога ми се струва, че са само теории и с тях оправдаваш факта, че в действителност си си създала едно свое местенце далеч от света, където никой и нищо да не може истински да те нарани.

Погледна ме, без да промълви и дума, като че ли я бях улучила право в сърцето.

— Това просто ми хрумна, може и да греша.

Тогава Карла ми се усмихна.

— Права си, и аз го знам, но в този момент е по-добре така, не съм готова да рискувам отново. Нужно ми е време.

Налях й още чай.

— Реших, че ще предприема промени.

— Какви?

— Реших, че трябва да променя обичайния ход на нещата. Първо ще си взема почивен ден и ще отида до морето, освен това ще идвам по-често при теб и можем някои уикенди да ходим заедно насам–натам. Също така искам да се запиша на готварски курс, а защо не и на фитнес.

— Какво става с теб?

— Просто си помислих, че може би се уморявам повече да не правя нищо, отколкото да правя нещо. Може би ми липсва живец, до гуша ми е дошло от предизвикателства, които не приемам. Със сигурност губя много енергия, за да понасям това, което не харесвам, и да се принуждавам да насочвам мисълта си към друго.

— Направо ще ме накараш да ми се прииска и на мен…

— Обмислих и вчерашния ни разговор във връзка с грешките и осъзнах, че си права. Как точно го каза?

— Пространство за грешка и пространство за израстване.

— Точно това е. Ако допусна някоя грешка в живота си, означава, че ще израсна…

— Елена, плашиш ме. Какво си пила тази сутрин?

Целият ми ден мина в странна еуфория. Не знам какво ме беше прихванало.

Не ми се връщаше в Милано, чувствах се добре с Карла.

На следващия ден, докато се прибирах към къщи, му изпратих съобщение: „Извинявай за тогава. Нямаше никакво спешно обаждане. Просто не успях, не можех. Надявам се, че ще ми простиш. Елена“.

Отговори ми веднага: „Сега знаеш къде живея. Ако някой ден решиш, че можеш да го направиш, обади ми се“.

„Утре следобед свършвам по-рано работа. Ако ти се пие кафе… с удоволствие.“

Изчаках малко, преди да му изпратя това съобщение. И когато го сторих, изпитах срам. Почувствах се нагла.

„Утре следобед съм свободен чак след четири.“

„Като тръгна от офиса, ще ти се обадя.“

Прибрах се преди малко у дома, уморена до изнемога. Взех душ и нямам търпение да си легна. Паоло дойде да ме посрещне на гарата и веднага щом ме видя, ме попита как е минало и как е Карла.

Не ми се говореше. Като се качих в колата, ме целуна по устата. Никога не го прави, така че се притесних. Дори го попитах, може би поради чувство за вина, на какво се дължи тази целувка. Отговори ми:

— Как така „на какво се дължи“? Защото си ми съпруга!

Не мисля, че ще заспя бързо. Вълнувам се. В края на краищата уговорката е само да пием заедно кафе, но знам прекрасно, че проблемът не е в кафето.

Седнала съм пред белия лист в опит да сложа ред в спомените и в чувствата си. Прекрасно осъзнавам, че ще ми бъде много трудно да опиша случилото се този следобед…

Когато днес, от дистанцията на времето, чета какво съм написала тогава, изпитвам съвсем същото вълнение.

Онзи следобед, като влязох в сградата, той ме чакаше пред асансьора и държеше вратата отворена.

— Предпочитам да се кача пеша, асансьорите винаги малко ме притесняват.

— Е, струва ми се, че и стълбите не се шегуват, ако съдя по предишното ти посещение тук.

Дарих го с крива усмивка.

— Хайде, влизай, слязох нарочно. С мен няма да ти се случи нищо. Тази сутрин накарах техника да го провери.

Усмихна ми се.

Доверих му се и влязох.

— Как си? — попита ме той.

— Добре.

— Прекрасна си.

— Днес определено въобще не се харесвам, но все пак благодаря.

Страхувах се да не чуе как думка сърцето ми. Тогава почувствах, че ако ме притисне към стената и ме целуне, няма да се съпротивлявам. Не успявах нито да вдигна поглед към него, нито да промълвя дума. Асансьорът се отвори и той изчака да изляза.

— Втората врата вдясно.

Тръгнах натам и изведнъж усетих как ръцете му обгръщат талията ми. Придърпа ме към себе си. Телата ни едва се докосваха. Долавях топлината му, долавях неговия дъх да гали шията ми. Завъртя ме и без да говори, ме погледна в очите. Отметна косите от лицето ми, както беше направил в коридора в лондонския хотел. Без да отклонява погледа си от моя, той нежно ме притисна към стената и ме целуна.