Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Напук на всичките ми мисли и страхове, на следващия ден той ми се обади:

— Исках да ти кажа, че ми беше толкова хубаво, че още не съм спрял да се усмихвам. Кога ще дойдеш пак?

— Не знам, объркана съм. Не очаквах да изпитам онова, което изпитах.

— Добре, но ако решиш да не идваш, ще дойда да те взема аз.

Веднага след разговора осъзнах, че вече не ми беше зле, цялата тежест се бе стопила. Вече не бях същата.

Днес, когато отидох в дома му, не взех асансьора. Освен обичайно изпитвания от мен страх, имах нужда и да повървя. Докато минавах покрай портиера, се престорих, че говоря по телефона, защото се срамувах от това, което правех. Боях се и да не би в сградата да живее някой мой познат или пък някой познат на Паоло. Спрях за миг пред вратата му. Надявах се сърцето ми да спре да бие като лудо. Запитах се какво ли правя там, пред вратата на един непознат. През изминалите дни непрестанно си бях повтаряла, че не би трябвало да го виждам отново, че подобно поведение не ми е присъщо.

Осъзнавах, че поемам голям риск, при това не само защото можеха да ме разкрият, но въпреки всичко имаше нещо по-силно, което ме привличаше и ме беше отвело там. Докато мислех за всички тези неща, той отвори вратата с усмивка на лицето. Притеснявах се повече от първия път. Без да ми каже нищо, той ме прегърна. Веднага разпознах аромата му. Отпуснах се и се почувствах прекрасно. Няколко минути не промълвихме и дума. Толкова отдавна не ме беше прегръщал мъж така силно и така дълго. Докосна с устни челото ми и го покри с леки целувки, после премина към косата ми, към бузите и накрая към устата. Безпокойството ми окончателно се изпари.

Отидохме в кухнята, наля червено вино в две чаши и вдигнахме наздравица. Целунахме се отново, бавно. Повдигна ме и ме сложи на кухненския плот, до умивалника. Седях с чаша вино в ръка, с крака далече от пода, и се чувствах като момиченце. Той не откъсваше очите си от моите и същевременно разкопчаваше едно по едно копчетата на ризата ми, докато я разтвори цялата. Започна да целува шията и раменете ми, обсипваше ги с целувки. Плъзна ръката си по гърба ми и отведнъж разкопча сутиена. Целуваше гърдите ми, като лекичко захапваше зърната. Взе чашата ми с вино и я остави на масата. Целуваше ме по устата, докато нежно ме милваше с ръка и проникваше с нея в мен. След това извади пръстите си и ги сложи в устата ми. Такъв, значи, бил моят вкус. Отстъпи назад, разкопча колана, панталона и ризата си и напълно се разсъблече. Сложи ме да легна на хълбок. Приближи се и членът му се оказа на сантиметри от устата ми. Хвана ме за косата и ме придърпа към себе си.

Вкусът му беше приятен. Струва ми се, че все още го усещам — дори сега, докато пиша. Страхувах се, че не умея да го правя, че не ще се справя, че няма да разбера как точно му харесва. Ръцете му ме водеха и заличаваха всякакви съмнения. Задаваха ми правилния ритъм. Дишането ми ставаше все по-интензивно, същото се отнасяше и за желанието ми, а той продължаваше да ме докосва нежно, докато ми се стори, че след секунди ще достигна до оргазъм. Той го долови и забави ритъма. Помоли ме да почакам още малко. Потреперих. Взе ме на ръце и ме занесе в леглото. Любихме се цяла вечност. Още чувам в главата си нежните слова, които ми шептеше. Нито един мъж не ми е казвал такива думи. Почувствах се обичана.

Наслаждавах се на всичко: на тялото си, на неговото, на очите му, на ръцете му, на устата му. Бях свободна да се отдам напълно на изживяването, да изключа ума си и да следвам повика на тялото си.

Любихме се, а после станах и отидох в кухнята за вода. Усетих погледа му върху себе си и осъзнах, че вече съм отвикнала от това. С Паоло от години се чувствам невидима.

Днес ме помоли да отида при него по време на обедната почивка. Излязох десет минути по-рано. Паркирах близо до дома му и бързо се отправих към вратата на сградата. Направих го не защото се страхувах да не ме видят, а понеже не исках да оставя време на своето рационално "аз " да ми натяква да не ходя при него.

Днес вратата на апартамента му беше открехната и аз я бутнах, за да вляза. Поисках позволение, но никой не ми отговори. Всичко беше потънало в мрак, осветено само от свещ на масичката в коридора. Понечих да си тръгна, после пак извиках името му. Тишина.

Когато се срещаме, винаги ми се струва, че думите звучат някак си неуместно. Особено моите.

Постоях неподвижна няколко секунди. Почаках, за да видя какво ще се случи, страхувах се да не сгреша, да не направя нещо не на място. В такива моменти винаги има нещо, което да не съответства на подходящото поведение.