Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Не знам колко дълго продължихме по този начин. Виеше ми се свят, бях преуморена. Всеки път, когато спреше, ме обливаше вълна на щастие. Бях задъхана, поемах си въздух и се чувствах странно щастлива, като пияна. Тогава се залови да ме гали с пръст по клитора, след броени секунди започнах да треперя още по-силно и ме обзе мощен и разтърсващ оргазъм. Продължи цяла вечност. Не разбрах дори дали бяха повече от един, или беше все същият, който така и не секваше.

Лежах неподвижна на масата със затворени очи, като се отдавах напълно на удоволствието. Усетих, че ме развързва. Останах в същата поза, не успявах да се помръдна. Взе ме на ръце и ме занесе в леглото. Прегърнахме се под завивките. Лекичко ме целуваше по челото, по очите, милваше ме. Бях изтощена, смутена от изпълнилото ме чувство за освобождение.

Дори сега, докато пиша, усещам отзвука на тръпките и наелектризираността, които ме бяха обзели.

В живота ми вече имаше място за неочакваното. Бях се освободила от натрапчивата необходимост да държа всичко под контрол. В началото това доведе до някоя и друга несъществена неприятност: една кафеварка гръмна, понеже бях забравила водата, изгубих фирмения джиесем два пъти за един месец и ако не беше Паоло, нямаше да успея да си вляза вкъщи, защото ключовете ми паднаха в шахта на улицата. Сега, когато си припомням тези малки промени в действие, се усмихвам.

Един следобед бях излязла да напазарувам и чух да викат името ми. Обърнах се и видях брата на Паоло, седнал на една скамейка. Отидох при него.

— За къде си се разбързала толкова? — попита ме той.

— Тръгнала съм да пазарувам, но не бързам.

— Седни малко, така, за компания.

Седнах.

— А ти какво правиш, сам на скамейка в събота следобед?

— Нищо, гледам около себе си и мисля.

Дръпна си дълбоко и разбрах, че не е обикновена цигара.

— Искаш ли? — попита той, докато ми я подаваше.

— Не, благодаря.

— Хайде, пробвай.

— Може да се отрежа.

— Направих я лека…

Взех я и си дръпнах едва–едва.

— Още веднъж, няма да умреш, я! На такива като тебе две–три дръпвания може да се отразят само благотворно.

Поех отново от дима.

— Променила ли си нещо? Изглеждаш разхубавена.

— Благодаря, но ми се струва, че съм си все същата.

Усмихна ми се.

— Нямай грижа, няма да те питам защо.

Усетих, че се изчервявам, и веднага смених темата:

— Как е майка ти?

— Както винаги… Втренчена в миналото. А оня веселяк — брат ми? От какво се оплаква напоследък?

— Добре е…

— Понякога се упреквам, че му казах да не те изпуска. А всъщност никак не те мразя.

— Не знаех за това.

— За съжаление, е истина. Когато те видя, изпитвам чувство за вина.

— Но на мен ми е добре с брат ти.

— Да, разбира се…

— Не ми ли вярваш?

— Винаги съм се чудил защо жена като теб се е хванала с такъв като брат ми.

— Какво означава „жена като мен“? Защо, каква съм?

Погледна ме по такъв начин, че ако не беше брат на съпруга ми, щях да си помисля, че флиртува. Не знам дали беше заради двете дръпвания от тревата, но за пръв път забелязах, че Симоне е привлекателен мъж.

— Ти наистина не можеш да повярваш, че човек би могъл да се чувства добре с някого, нали? — Направи физиономия, която не успях да разгадая. — Никога ли не си изпитвал желание за сериозна връзка с някоя жена? — попитах го аз, за да сменя темата.

— Засега не.

— Но след известно време сексът без връзка не започва ли да те изморява?

— Пак е за предпочитане пред връзка без секс.

Усмихна се на шегата си и отново си дръпна, след което добави:

— Истината е, че ми е втръснало всяка жена, с която съм, да се опитва да ме промени, защото иска да покривам представата за мъж, дето си е изградила в главата.

— Да се промениш не означава да станеш по-лош.

— А пък аз никога не съм изпитвал нужда да променям тях. Приемам хората каквито са.

— Ами да, като се има предвид отношението ти към връзките…

— Какво искаш да кажеш?

— Не изпитваш потребност да промениш другия не защото го уважаваш, а по същата причина, поради която никой не иска да пребоядиса или да смени мебелите в хотелска стая. Без това не живееш там, след няколко дни се връщаш в дома си.

Погледна ме право в очите, а в погледа му беше изписано поражение.

— Шах на царя. Виждаш ли, че ти се отразява добре, като пушиш? Никога не си била толкова прозорлива.

Избухнахме в смях. Леко ми се виеше свят. Преди да стана и да си тръгна, го погледнах, без да казвам нищо.