Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Слава Богу, че няма много надежди — усмихна се Али. — Надува се като пуяк. Пълно пренебрежение към света. Копелето обаче не е чукало от години. Направо е получил комплекс. Компенсира с тия религиозни чекии. Веднъж някоя да го обърне и ще кротне.

— Дай Боже. Дано да стане така или пък да се надуе толкова, че да не ще да си приказва с такива като нас. Мисля, че и това ще свърши работа — заключва Мънтс.

— Нищо му няма на Уудси — намесвам се аз. Утре ще правим оня рейв-госпъл купон заедно и се чувствам длъжен да го защитя. — Нямам нищо против някой да ми разказва какво пише по списанията за клубовете и диджеите, така се пестят време и пари. Притеснява ме само религиозния момент. Но, да ви кажа, дори за това го уважавам.

— Стига бе. Лойд — казва презрително Али.

— Значи, преди си мислех, че всичко това са пълни глупости. После обаче изчетох оная книжка от онова копеле, дето пише много за екстазито и там разправя, че много монаси и равини вземали, за да достигнат духовното общуване.

— Заври си я отзад тая книга — зъби се Али. — Значи искаш да ми кажеш, че Уудси наистина си е приказвал с Господ в „Ресърекшън“?

— Не, просто искам да кажа, че копелето си мисли така и е искрен. Значи, наистина се е случило нещо. Лично аз смятам, че беше много надрусан и е халюцинирал, а после си е повярвал. Никой от нас обаче не може да каже каква е истината и следователно приемам, че всичко това се е случило за него.

— Глупости. По тази логика, някое ченге може да дойде и да ти разправя, че е Хитлер или Наполеон и ти трябва да му повярваш.

— Не… — казвам, — не е въпросът да повярваш в измислената реалност на някого, а просто да я уважаваш. Става дума, когато това не вреди на никого.

— Какво ми се правиш на философ, бе Лойд. Защитаваш го, защото те е поканил за голям диджей. „Ректангъл“. В Пилтън. Вторник следобед! Голям ташак — смее се Али.

— Звучи малко тъпо, не мислиш ли, Лойд — смее се Мънтс.

Тия тъпи шегички ми лазят по нервите и започвам да се шашкам за шибаното парти.

Срещаме се в кафенето на хотел „Карлтън“. Изражението на майка ми е от типа „ти-си-едно-голямо-разочарование-за-всички-ни“. Чудя се как е могло подобно нещо да ме вкарва в „правия път“ преди. Ъгловатото й, набраздено от бръчки лице с напрегнат, леко измъчен поглед, сега също предизвиква онова особено, неприятно усещане в гърдите и стомаха ми. Преди беше напълно достатъчно, за да ме постави на място. Но не и сега. Сега вече съзнавам какво се случва, а това е седемдесет процента от решението на проблема.

— Хю намина снощи — казва укорително тя, правейки дълга пауза.

За малко да отговоря веднага. Но не. Не трябва да забравям: не се оставяй хората да те манипулират с мълчанието си. Устоявай на изкушението да запълниш празнините. Подбирай думите си. Говори уверено!

— Беше съкрушен — продължава майка ми. — Каза — „Скъсвам се от работа. Давам й всичко от себе си. Какво иска? Какво?“. Отговорих — „Гръм да ме удари, ако мога да я разбера“. Винаги това е бил проблемът при теб. Вечно си получавала всичко на тепсия, млада госпожичке. Грешката сигурно е наша. Просто искахме да получиш всичко, което ние нямахме…

Гласът на майка ми се снижава до пълна монотонност. Ефектът е учудващо успокоителен и направо свръхестествен. Постепенно се отнасям към всички онези места, където бих искала да отида, сещам се за всичко, което имам желание да видя… хубави мигове… любов…

— … винаги сме се жертвали изцяло. Когато родиш свои деца, тогава ще можеш да ме разбереш, Хедър…

— Чувала съм ги тия и преди.

— Моля?

— Наслушала съм се на подобни приказки. Слушам ги цял живот. Те не значат нищо. Просто жалки опити човек да оправдае живота си. Аз нямам нужда от вашите равносметки. Това е нещо лично. Не съм щастлива. Хю и животът ни заедно не е това, което съм искала. Грешката не е ваша… не е и негова…

— Мисля, че се държиш егоистично…

— Да, сигурно е така, ако това означава, че за пръв път в живота си се замислям от какво имам нужда аз…

— Винаги сме поставяли твоите интереси над всичко останало!

— Както сте ги разбирали вие обаче. Аз съм ви благодарна и ви обичам за това. Искам просто да ми се даде възможност да се изправя на краката си без ти, татко или Хю да правите всичко вместо мене. Вината не е ваша, а моя. Твърде дълго не оказвах никаква съпротива. Знам, че причинявам болка на всички и съжалявам за това.

— Станала си толкова коравосърдечна, Хедър… Как се промени така? Само ако знаеш колко е разтревожен баща ти…