Ървин Уелш - Порно

Крокси, за пръв път в живота си потънал в пот от усилие, а не от друсане, се напъва нагоре по стълбите с последния кашон плочи, докато аз се тръшвам на леглото и пускам широка прозявка към бежовата талашитена облицовка на стената, налегнат от дълбока депресия. И това ще бъде новият ми дом. Някаква си жалка дупка, четири и половина на три и половина, коридор, кухня и баня. В стайчето има вграден гардероб без врати, легло и място за не повече от два стола и маса. Тук няма да ми понесе. Пандизът определено е за предпочитане. По-добре направо да се изнасям обратно в Единбург и да менкам тоя помиярник за килията на Франк Бегби.

В това тясно пространство смрадта от старите фасове на Крокси ме задушава. Изкарах цели три седмици без да запаля, но може да се каже, че съм пушил поне по трийсет на ден, само защото съм край него.

— Много се ожаднява от тая работа, а Саймън? Да идем за по едно в Пепиз? — настоява той и ентусиазмът му звучи като долно злорадство, добре пресметнат сарказъм, насочен към финансовите притеснения на Саймън Дейвид Уилямсън.

От една страна щеше да е адски голяма грешка да се вдигна по Меър Стрийт до Пепиз и да дам възможност на всички да се подхилват, „Завръщане в Хакни, а, Саймън?“, но, да, имах нужда точно от компания. Трябваше да поприказвам с някого. Да изпусна парата. Пък и на Крокси му трябваше малко проветрение. Опитите да откажа цигарите в неговата компания бяха нещо като да опитваш да се откачиш от наркотиците в къща гъчкана със стари дроги.

— Голям късмет, че докопа тази бърлога — вика ми Крокси. Късмет, оная ми работа! Обтягам се на шибаното легло и цялата колиба се разтърсва от профучаващия на около половин метър от кухненския прозорец експрес, който преминава през станция Хакни Даунс на път за Ливърпул Стрийт.

Оставането бе далеч по-вредно за нервите ми, отколкото излизането, така че двамата предпазливо тръгваме надолу по разнебитените стъпала, покрити с толкова износена пътека, че рисковете се равняват на спускане по стената на ледник. Навън се сипе суграшица и всичко е пропито с притъпената атмосфера на празничния махмурлук. Запътваме се към Мар Стрийт и Таун Хол. Крокси, без всякакво чувство на ирония изтърсва:

— Хакни си е по-гот от Айлингтън, както и да го гледаш. Айлингтън е станал ебати шибания квартал.

Да си махленска мутра твърде дълго не е гот. Копелето би трябвало да прави уеб-сайтове в Кларкънуел или Сохо, а не да се занимава с незаконно настаняване и организиране на купони в Хакни. Реших да светна пича за нещата от живота, не че бих могъл да му направя кой знае какво добро, но поне исках да спра замърсяването на културната среда от подобни дивотии.

— Глупости. Това е стъпка назад — казвам и се опитвам да стопля с дъх ръцете си, които са порозовели като сурови свински наденички. — За двадесет и пет годишна мутра Хакни си е супер. Но за един издигащ се по социалната стълбица тридесет и шест годишен предприемач — казвам, сочейки себе си — Изи е мястото. Как да дадеш на някоя класна пичка от Сохо бар адрес Ийст Ейт? А какво ще й кажеш като попита коя е най-близката станция на метрото?

— Надземната железница си е о’кей — обяснява той и сочи мостът под подпухналото небе. Автобус 38 изпухтява край нас, бълвайки токсичен въглерод. Тия шибаняци от Лондонския Транспорт само се дърлят в прескъпите си луксозни брошурки как колите унищожавали природата, но това не им пречи на воля да ти серат в дробовете.

Изведнъж е вече утре и ние сме в нечия квартира, някъде си, Стиви се жалва колко му е излязла стоката, докато приготвя крека 1 1 Крек — кокаин за пушене, който се получава от обикновения прахообразен кокаин. При приготвянето му се използват амоняк или сода. — Б.пр. , смачкани банкноти се измъкват от джобовете и вонята на амоняк изпълва въздуха.

Всеки път, когато тази ужасна лула се допира и щипе устните ми, чувствам гадене, усещам как рухвам, но после дръпването ме запраща в друг ъгъл на стаята: прекрасно прохладен, отнесен, изпълнен с доволство, изпълнен със самия мен, дърдорещ глупости, кроящ планове да завзема света.

После съм на улицата. Нямах представа, че съм отново в Айлингтън, мотках се наоколо, докато не видях едно момиче, което се бореше с някаква карта точно на Грийн, опитваше се да я разтвори с плетените си ръкавици с един пръст, и веднага реагирах с лепкавото „Здрасти малката, май сме се загубили?“. Но от плачливата нотка в гласа ми, изтънял от напрежение, очакване, дори чувство за някаква загуба, направо ме побиха тръпки. Залитнах назад колкото от шока да чуя такъв собствения си глас, толкова и от вида на моравото тенеке бира Тенетс, което държах. Какво, по дяволите, беше това? Кой го е сложил в ръката ми? Как, мамка му, съм се озовал тук? Къде са всички останали? Имаше пъшкания и сбогувания и аз съм излязъл под студения дъжд и сега…