Ървин Уелш - Порно

— Това се нарича обществена ангажираност. Социален интерес, това е — усмихвам се и поглеждам гаджетата, които седят на дивана оттатък.

— Обществена ангажираност… — смее се Бърни. — Социален интерес… — И отново се захваща да приготвя доза.

— Да живее свободния свят! — кискам се, тръгвайки към съседната стая.

Като влизам забелязвам как Таня чеше ръцете си през якето, явно дрогата я пуска, но по някакъв призрачен начин това ми се предава и окото ми започва да притрепва. Приисква ми се да се изчукам и да изхвърля с потта малко токсини, но не си падам по секса с наркоманки, защото през цялото време не помръдват. Господ знае какъв й е случаят на тая Вал, момчето-момиче, но я сграбчвам за ръката и почти я влача към кенефа.

— Какво правиш? — пита тя, без да показва съгласие или съпротива.

— Принуждавам те да ми духаш — обяснявам и намигвам. Тя ме поглежда без никакъв страх и пуска малка усмивчица. Веднага разбирам, че иска на всяка цена да ми достави удоволствие, просто защото е този тип. Скапания тип, които винаги искат да те задоволят, но никога, никога не успяват. Нейната роля в житейския театър: лице за юмруците на някоя откачалка.

Влизаме и докато го вадя се одървям. Тя е на шибаните си колене, аз придържам мазната й глава към себе си, тя смуче и е, и е… нищо особено. Всъщност е о’кей, но мразя начина, по който вдига малките си лъскави очички, за да ме погледне, да се увери, дали ми харесва или не, което е адски нелепо в дадената ситуация. Най-ми се иска да си бях взел бирата.

Гледам надолу към този сивкав череп, към пронизващите очи, които се цъклят нагоре, и всички тези зъби, потънали във венците и килнати назад от дрога, недохранване и пълна липса на стоматологични грижи. Чувствам се като Брус Кемпбъл в орязана сцена от „Злите Мъртъвци 3: Мъртъвци от Средновековието“, приклещен от някакъв череп. Той, разбира се, би го разбил веднага на пух и прах и преди да се изкуша да направя същото е по-добре да се измъкна. Да се изнеса докато омекващия ми кур не бъде нарязан на ивички върху тая редица разкапващи се зъби.

Чувам външната врата да се отваря и с ужас установявам, че единият от гласовете безспорно принадлежи на Крокси, който идва, за да продължи купона. Сигурно влачи и Брийни. Сещам се за бирата и не мога да понеса как някое копеле небрежно ще я надигне пътьом и просто ще я пресуши. Самата мисъл, че за тях това не би означавало нищо, а за мен е всичко в този момент, направо ме подлудява. Ако е този, който си мисля че е, бирата просто си е отишла, в случай, че не се задвижа веднага. Избутвам Вал и изхвърчам, като си го прибирам и дърпам ципа в движение.

Още е там! Дрогата ме е пуснала и изпитвам нов глад за крек. Просвам се на дивана. Наистина е Крокси, който изглежда скапан и Брийни, който е свежарка, но не може да се начуди как е изпуснал първото друсане. Всъщност двамата са домъкнали още бира. Странно, но това не извиква никакво въодушевление у мен. Само дето точно онази така жадувана бира сега ми се струва топла, застояла и гадна за пиене.

Но има още бири!

И така, изпиват се още бири, завъртат се още безразсъдни сделки, появява се още крек, Крокси измайсторява лула, която подарява на Бърни и съвсем скоро отново всички сме здраво друсани. Онова гадже Вал излазва препъвайки се отново в стаята и видът й е като на бежанец, току-що изритан от някакъв шибан лагер. Което, струва ми се, си е точно така. Тя прави знак на Таня и двете се изнизват без да кажат и дума.

Усещам как разправията между Бърни и Брийни се разгорещява. Амонякът е свършил и трябва да минем на сода, за да си направим крек, което определено изисква по-голям майсторлък. Брийни тормози Бърни, че хаби коката.

— Спри да мърляш, шибан нещастник! — фъфли той през потрошените си жълто-черни зъби.

Бърни му се озъбва също, а на мен ми минава през главата, че по-късно съм на работа и трябва да дремна. Докато минавам по коридора и отварям външната врата, чувам звука от трошене на стъкло, който не може да се сбърка с нищо друго. Помислям за секунда да се върна, но решавам, че присъствието ми ще усложни и без това сложната ситуация. Измъквам се тихо през вратата и я затварям зад себе си, отцепвайки виковете и заплахите. После навън и право надолу по улицата.

Когато се връщам в оня кенеф в Хакни, който сега трябва да наричам свой дом, целия се потя, треперя и проклинам глупостта и слабостта си докато експресът „Грейт Ийстърн“ от Ливърпул Стрийт до Норуич разтърсва отново сградата.