Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Само искам известно време никой за нищо да не ме закача — изпъшка тя. — И до края на живота си да не виждам нито едно шибано хапче или нечий кур.

— Не вървиш — казах. — Довечера сме на Трайбъл Фанкшън.

— Май повече те харесвах като добра жена домакиня — усмихна се тя.

Ония приказки за Уудси бяха достатъчни, за да почна да се шашкам какво ще излезе от рейв представянето. Колкото повече си мислех, толкова повече ми се струваше, че всичко ще бъде издънка. Уудси плануваше сборището да се състои в четвъртък следобед в Ректангъл Клуб в Пилтън (или както го беше обявил на листовката Рек-тангъл 15 15 Rectangle — четириъгълник; Reck-tangle: renk — внимание; tangle — хаус. — Б.пр. ). Опитах се да докарам всичките си познати, но Али ми отказа категорично, само защото не можеше да трае Уудси.

Амбър и Нюкс бяха навити и Дроузи ни хвърли с микробуса. Когато пристигнахме, нямаше пукната душа, освен чичката, който поддържа залата, Уудси вече беше инсталирал дековете си, миксера, амплифайъра и колоните. Техниката му беше по-добра от тази на Шон и затова исках да я изпробвам предварително.

След малко се появи самият Уудси с местния пастор.

— Това е Негово Преосвещенство Брайън Маккарти, който отговаря за черквата в Ийст Пилтън. Той подкрепя събирането — каза Уудси. Оня бастун, с якичка като кучешки нашийник, цъфна в широка усмивка. Запитах се дали не е друснал едно хапче преди това.

Не трябваше да чакам дълго, за да разбера истината.

— Имам малко жестоки хапчета екстази — подаде му едно Уудси и го прикани, — хайде, глътни едно.

— Боя се, че не вземам… наркотици… — каза клетия свещеник с ужасен поглед.

— Глътни го, човече, глътни го и ще откриеш Господ — продължава атаката си Уудси.

— Мистър Уудс, не мога да допусна в епархията ми да се вземат наркотици…

— Да бе, ами къде са богомолците ти, а? — изръмжа Уудси. — Църквата ти хич не беше претъпкана, когато бях тук миналата неделя. А моята се пръскаше от народ!

Разни хлапета, майки и съвсем невръстни дечица започнаха да влизат.

— Кога започва рейва? — попита една от жените.

— След съвсем мъничко — отговори й Амбър.

— Чудесно е, че са се сетили да направят това за децата — включва се друга майка.

Нещастното копеле свещеникът тръгна да си ходи, придружен от виковете на Уудси:

— Мазен лицемер! В теб няма нищо духовно! Няма какво да ми се обясняваш! Сатанинско изчадие в расо! Няма друга църква, освен храма на личността! Няма друг посредник между Бога и човека, освен МДМА! Смешен позьор!

— Стига, Уудси — казах аз. — Хайде да започваме.

Тълпата забеляза как смутеният свещеник се отдалечава.

Започваха да се трупат доста млади пичове.

— Тия деца май трябва да са на училище по това време — изкоментира Амбър.

Когато влязох, две яки копелета бяха измъкнали точно по средата на дансинга маса за тенис и здраво забиваха. Уудси побесня като ги забеляза.

— Ей! Ние сме запазили мястото за сега — тросна се той.

— А искаш ли да ти пръсна черепа, а копеле? Тук не играете никакви! — изръмжа едната откачалка.

— Пичът е прав. Уудси, тук не ти е бащиния — намесих се аз. — Има достатъчно място за всички ни. Нали нямате нищо против да пуснем музика и да се пораздвижим, а момчета? — насочих въпроса си към по-якия от тях.

— Правете квото искате — отговори предполагаемият по-як.

Застанах зад апаратурата и почнах да пускам разни звуци. В началото изобщо не миксирах, просто ей така бичех някакви ефекти, но след това се развихрих и направих едно-друго. Това, което правех, беше голям боклук, но толкова се кефех, че и хората се увлякоха. Майките и децата подскачаха, хлапетата започнаха да денсят едно с друго, чак двете яки копелета спряха да играят тенис и се включиха. Екстазито на Уудси се похарчи всичкото и Амбър дори успя да пробута няколко от моите хапчета. Самият аз се нагълтах и мушнах малкото кристален метедрин, които си носех. За около час вече нямаше никакво място вътре. Не успях да забележа кога е влязла полиция, но един от шапкарите дръпна шалтера, преди клетият Уудси да успее да направи каквото и да било.

После отидох в града, забих се на рейва в оня клуб и там я срещнах.

Бяхме в клуба заедно с Денис и Джейн, две приятелки на Мари, които станаха и мои приятелки за времето, достатъчно на екстазито да проникне в тялото ми, да потанцувам с тях, да ги напрегръщам и да се изплачем как сме пропилели последните няколко години от живота си. В такива моменти, когато хората се отварят към теб, разбираш, че сме много еднакви и че единственото на този свят, което притежаваме, са другите. Политиката във Великобритания през последните двадесет години е чиста лъжа и измама. Проблемът е, че сме управлявани от слабоволевите и дребнавите — които са достатъчно тъпи, да не осъзнават колко са слаби и малоумни.