Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Не се притеснявай — каза ми тя на летището. — Просто ти дойде твърде много изведнъж. Следващият път със сигурност ще ти хареса.

Върнах се вкъщи. В стаята си у Мари. Продължих да чета много. Ходех до „Фин“ и „Уотерстон“ през деня и вземах нови книги. Седях по кафенетата. Молех се да свърши това лято, да започна да ходя на курса, да става нещо каквото и да било, за да престана да мисля за Хю. Работата бе в това, че много добре знаех каква е цената. Знаех, че за мен няма връщане назад. Болката, чисто физическа, не напускаше гърдите ми. Бях блокирала. Но нямаше връщане назад. Просто такава възможност за мен не съществуваше.

Не знам как бе намерил адреса ми, но ме откри. Няма значение. Беше към шест вечерта. Разтреперих се, когато застана срещу мен. Странно, макар че никога не бе проявявал физическо насилие към мен, не можех да се отърва от чувството, че съм дребна и безсилна в сравнение с него. И този бяс в очите му. Спрях да треперя, чак когато той заговори. Слава тебе Господи, че проговори. Този нещастник не се беше научил на нищо. В момента, в които отвори уста, усетих как той се смалява, а аз изведнъж пораствам.

— Помислих си, че сигурно вече си си избила тия глупави игрички от главата, Хедър. Сметнах, че си разбрала колко болка причини на всички ни и си се засрамила достатъчно, за да се върнеш вкъщи. Все пак, винаги сме обсъждали всичко. Признавам, че доста от нещата не мога да разбера, но струва ми се, ти вече изигра малкия си номер и би трябвало да си доволна. Най-добре е просто да се върнеш вкъщи. Какво ще кажеш, скъпа?

Лошото бе, че той наистина си го мислеше. Никога не съм била по-благодарна на някой през целия си живот, колкото бях тогава на Хю Топката в гърдите ми моментално се стопи. Почувствах се чудесно — лека като перушинка. Започнах да се смея. Да се смея с глас, право в глупавата му, нелепа физиономия.

— Хю… ха ха ха… виж… ха ха ха ха ха ха смятам, че е по-добре да си ходиш ха ха ха ха… преди да се проявиш като още по-голям задник от това, което направи до момента… ха ха ха ха какъв чекиджия само…

— Да не си друсана? — попита той и се огледа, сякаш търсейки потвърждение.

— Ха ха ха ха… дали не съм била друсана! Да друсана съм! Миналата седмица се върнах като пълен парцал от Ибиса! Кой би го направил, без да е друсан! Всъщност, трябваше да си остана с Мари, да изгълтам всичкото екстази на света и да го направя с първия срещнат! Да бъда изчукана както трябва!

— Тръгвам си! — изкрещя той и излезе. Докато слизаше надолу по стълбището се провикна с прегракнал глас нагоре.

— Смахната жена! Ти и твоята приятелка — наркоманка. Кучката му с кучка! Край! Край завинаги!

— БЪРЗО СХВАЩАШ, СКАПАН ТЪПАНАР ТАКЪВ! ВЪРВИ И СИ ЖИВЕЙ ЖИВОТА! ДА ВЗЕМЕШ ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЧУКАШ КАКТО ТРЯБВА!

— ФРИГИДНА КУЧКА! ТОВА ТИ Е ПРОБЛЕМЪТ! — цепи се той.

— НЕ. ПРОБЛЕМЪТ БЕШЕ ТВОЙ! ТИ НЯМАШ ПРЪСТИ! НЯМАШ ЕЗИК! НЯМАШ СЪРЦЕ! НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАШ ОТ НИЩО, ОСВЕН ОТ СКАПАНАТА СИ РАБОТА, НАДУТО НИЩОЖЕСТВО! СЕКСУАЛНА ВЪЗБУДА! ДА ГО ПРОВЕРИШ В РЕЧНИКА! МОЖЕ ДА ТИ СТАНЕ ЯСНО!

— ШИБАНА ЛЕСБИЙКА! ЧУКАЙ МАРИ, ОБРАТНА ПАЧАВРА НЕЩАСТНА!

— ДАНО ОНЯ, ДРУГИЯ НЕЩАСТНИК, БИЛ, ДА ТИ ГО ВКАРА ОТЗАД. НАЛИ ТОВА ИСКАШ!

От отсрещния апартамент излезе Мисис Маккормик.

— Извинявам се. Чух шум. Нещо се крещеше.

— Любовни разправии — отвръщам.

— О. да, оттам минава пътят на истинската любов, нали скъпа? — каза тя и шепнешком добави. — Но по-добре е без тия работи.

Вдигнах палци в знак на съгласие и се прибрах. Вече изгарях от нетърпение да се върне Мари. Смятах да погълна всички наркотици, познати досега на човечеството и да изчукам всичко, което се движи.

Беше наистина страхотно като излязох навън, чувствах се свободна и за първи път неомъжена. Някакви бачкатори, които оправяха тротоара по „Дарли Роуд“, започнаха да ми подсвиркват, но вместо да се притесня, както бих направила преди години, или да се ядосам, както щеше да стане оня ден, аз всъщност направих точно това, което ми подхвърли с провлачения си, глупашки глас един от тях — усми-и-и-хнах се най-се-е-тне. После малко се ядосах на себе си, че играя на глупавата им игричка, но усмивката всъщност си беше за мен, защото се чувствах щастлива.

Оказах се на „Кокбърн Стрийт“. Не че свалях мъжете с поглед, а просто ги проверявах. Купих си дрехи и гримове за четиристотин лири. Част от старите си парцали натъпках в кофите за боклук, други занесох на фондацията за ракови заболявания.

Мари веднага разбра, че нещо съществено се е променило у мен. Когато си дойде, клетницата беше тотално смазана.