Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

Махам очилата и разглеждам побелялото болнаво лице, което се е вторачило в мен от страничното огледало. Порите ми са се уголемили, а под устната си имам голямо петно.

— … например жената на Алън Коулман… как й беше името? Идеалният пример. Съмнявам се, че би се върнала на работа, дори да й предлагат купища пари. Трябва ли да стигаме до там? Друг пример — Иън Харкър, които след ранното си пенсиониране не прави нищо друго, освен да играе голф…

Само как звучи, един мъж на двадесет и седем да говори за ранно пенсиониране.

— … след него, Алистър и Джени свършиха огромна работа. За съжаление, един от тях ще остане разочарован, когато другият заеме мястото на Иън. Джени има повече шансове, но предполагам, че ще вземат някой от вън, за да избегнат конфликта…

Бях учудена, че намеси Джени в разговора.

— Иска ли ти се да й пуснеш един език?

— … защото пред свършен факт, макар че и двамата са професионалисти, но ако единият стане шеф, тогава… извинявай, скъпа, какво каза? Мислиш ли, че става, а? Имам предвид Джени? Безупречна външност, много лични контакти…

Треперя. По тялото ми преминават спазми с невероятна прецизност, един на всеки две секунди.

— Много е добра, не мога да се сетя за никой друг, с когото съм работил да е проявявал такава увереност, независимо дали е бил мъж или жена — казва Хю самодоволно.

Доно да я чукаш… дано си я чукал през всичките тези четири години, защото в такъв случаи би бил оправдан, че не можеше да го правиш както трябва с мен…

— Тя има ли си гадже? — питам.

— Живее с Колин Норман — казва Хю, опитвайки се името Колин Норман да не прозвучи точно като „детеубиец“ или още по-лошо „служител с работно досие под средното“.

Разходката, разбира се, се оказа предлог. Знаех накъде сме се запътили. Спряхме пред фасадата на позната за мен къща.

— Бил и Мол казаха, че би било много гот, ако наминем за по чашка — обясни Хю.

— Аз… ъ… аз…

— Бил е в дълъг платен отпуск. Реших, че не е зле да го мерна.

— Ние никога не се срещаме с мои приятели!

— Мила-а… Бил и Мол са твои приятели! Не го забравяй!

— Мари… Карън… те би трябвало да са и твои тогава.

— Е, стига с тези стари приятели от университета. Студентски щуротии, скъпа. Светът се движи напред…

— Не искам да влизам…

— Какво има, скъпа?

— Мисля да си ходя…

— Да си ходиш? Къде? Какъв е проблемът? Искаш да кажеш, че си отиваш вкъщи?

— Не — прошепвам аз. — Смятам, че трябва да си ходя. Просто да си ходя. За добро е — думите ми бяха толкова тихи, че почти се изгубиха.

Да те напусна, Хю. Играеш скуош, но нямаш бърза реакция…

— Браво, момичето ми! Така те искам! — казва той и изскача от колата.

Бил ни чака на вратата и ни въвежда с престорена изненада.

— Охо, близнаците Томсън! Как е прекрасната Хедър! Изглежда зашеметяващо, както винаги!

— Хю ти завижда — казвам, играейки си разсеяно с копчето на ризата на Бил, — защото ти е по-голям, искам да кажа платения отпуск. Така ли е?

— Ха, ха, ха — смее се нервно Бил. Хю влезе вътре и разцелува Мол и ето — палтото бива свалено от раменете ми. Потрепервам и отново започва да ме тресе, макар че вътре е топло. На масата в хола има нещо като шведска маса.

— Ела да опиташ от световноизвестния чеснов пастет на Мол — казва Бил.

В този момент изпитах желанието да кажа на Мол: „НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ ХАБИШ“, но не ми се занимаваше. Думите прииждат в главата ми, но са толкова много, че се блъскат и не могат да излязат навън. Бяха задръстили устата ми така, че сякаш трябваше буквално да ги извадя, бъркайки вътре с пръсти.

— Не трябваше да си даваш този труд — усмихвам се към нея. Този труд. Разбира се.

— О, въобще не ме затрудни — казва Мол.

Седнах превита на две и се загледах в ципа на Бил. Реших, че сигурно, ако го отворя, ще бъде нещо като ровене из претъпкана кофа за боклук с онази гадна миризма, която удря право в лицето, докато тършуваш, за да се докопаш до омекналия, разлагащ се банан.

— … тогава Том Мейсън предложи в договора да се включи клауза за неустойка, в случай на забавяне на доставката, което накара нашия приятел Мистър Рос да се съсредоточи, доколкото му позволяват възможностите, върху работата си…

— … типично за нашия Том, покрива всички бази едновременно — отбеляза Бил с мъдро одобрение.

— Разбира се, нашето приятелче Марк Рос, далеч не беше зарадван. Нямаше накъде да мърда, обаче.

— Браво! — усмихна се Бил. Мол също пуска усмивка. Иска ми се да й изкрещя: на какво се усмихваш, пуйко такава, какво общо има всичко това с теб. В този момент Бил добави: