Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

След малко отидох в хола и видях, че Соло и Яско са заспали на дивана, тръгнах си и се помотах известно време из града. Бъкаше от екстази маниаци, които излизаха от клубовете, хванати ръка за ръка. По улиците се тътрузеха алкохолици и мучаха някакви песни. Бяха изпълзели всякакви копелета, друсани с какво ли не.

Главата ми бучеше, докато се шляех по „Принцес Стрийт“. Макар и по-късно сутринта, Мари трябваше да се завлече на работа в Скотиш Офис. Аз нямах такива намерения. Същата сутрин докопах в квартирата и стиховете на Шели. Не можех да се спра. После четох Блейк и Йейтс. Мозъкът ми поглъщаше жадно всеки стимул и не можеше да се насити.

Разгледах арт шопа на „Хановер Стрийт“. Прииска ми се да рисувам. Ето, точно това исках, да си купя комплект бои. После мярнах един музикален магазин и влязох. Исках да си купя всички записи, които виждах и изтеглих максималната възможна сума от триста лири с кредитната си карта. Не можех да реша какво да си купя и накрая си излязох с няколко мешани компактдиска с хаус, които може би не бяха най-доброто, но все пак щяха да бъдат огромен напредък в сравнение с любимите на Хю „Дайър Стрейтс“, „U2“ и „Рънриг“.

Влязох в една от книжарниците „Уотърстоунс“. Огледах се и си купих книгата на Иън Макдоналд за Бийтълс и тяхната музика в контекста ма шестдесетте. На задната корица цитираха думите на някакво момче, което след като прочело книгата, отишло и си купило пълната колекция с албумите на Бийтълс на компактдискове. Направих абсолютно същото. Хю не обичаше Бийтълс. Как изобщо може да не обичаш Бийтълс?

Влязох в едно кафене и разлистих „NME“, което не си бях купувала от години. Вътре прочетох едно интервю с пича, който преди свиреше с „Хепи Мъндейз“, а сега беше събрал нова банда — „Блек Грейп“. Върнах се в музикалния магазин и купих техния албум — „Велико е да си ги спрял… Йе!“, просто защото навремето момчето твърдеше, че е вземало огромни количества наркотици.

Купих още няколко книги и взех влака за вкъщи. На телефонния секретар намерих съобщение:

— Скъпа, аз съм. Обади ми се в работата.

После намерих и бележка в кухнята.

Изплаши ме. Малко егоистично от твоя страна. Обади се, когато си дойдеш.

Смачках листчето. На масичката за кафе бе захвърлен диска на „Дайър Стрейтс“, „Братя по оръжие“. Винаги слушаше само това. Особено мразех „Пари за нищо“, която постоянно си тананикаше. Пуснах си „Блек Грейп“ и бутнах „Братя по оръжие“ в микровълновата, просто за да докажа, че не е вярно онова, което хората разправят, че дисковете са неунищожими. За да съм напълно сигурна, обаче набутах и „Любовта над златото“, за да наблюдавам унищожението.

Когато Хю се върна, изглеждаше разтревожен. Дотогава настроението ми се беше променило. Чувствах се смазана, потисната. Бях изгълтала четири екстазита предишната нощ, което според Мари беше твърде много за първи път. Но аз просто не исках да спирам, не исках да се пусна обратно по нанадолнището. Тя ме беше предупредила за ефекта след това, но напразно.

Хю наистина е притеснен.

— Виждала ли си някъде диска „Братя по оръжие“, скъпа? Не мога да го намеря никъде… we get the music and the colour Te-veeehhh …

— Не.

— …_monee for nothin_… всъщност, защо да не направим едно кръгче с колата?

— Много съм изморена — отговарям.

— Повечко алкохол у Мари, а? Двечките хич не се шегувате! Погледнато сериозно, не мога да се съглася да отсъстваш безпричинно от работа, след като самият аз непрекъснато натяквам на хората колко е важна работната дисциплина. Дънфърмлайн не е голям град и слуховете ще плъзнат веднага, хората ще разправят, че собствената ми жена кръшка от работа, а аз се правя, че не забелязвам…

— Изморена съм. Пийнах повечко… Искам да се кача горе да подремна.

— Аз ще карам — каза той, размахвайки ключовете пред мен, все едно съм куче и това е верижката ми за разходка.

Не можех да споря. Беше ми кофти, гадеше ми се, чувствах се като центрофугирана.

— Струва ми се, че една разходка ще те освежи — усмихна се той и извади колата от гаража.

До него седна една жена с права коса и тъмни кръгове под очите. Стори ми се, че я познавам отнякъде.

Извадих очилата от жабката и си ги сложих. Почувствах как Хю се подразни.

— Изглеждам ужасно — чух се да казвам със слаб глас.

— Изморена си — заключи той. — Трябва да си помислиш, дали да не минеш на половин работен ден. Знам какво е напрежението, когато се оптимизира работата в една организация. При нас е същото. Усеща се на всички нива. За жалост, взема и човешки жертви, но иначе ще стане миш-маш. Боб Линкър отсъства вече две седмици. Пълен стрес — обръща се Хю, повдигайки вежди. — Както и да е, сигурен съм, че твоят случаи е друг. Някои хора просто не могат да се приспособят към съвременната работна среда. Тъжно, но факт. Както и да е, ние се справяме чудесно и не е необходимо да се принасяш в жертва, за да доказваш каквото и да е, Хедър. Нали разбираш какво имам предвид, а писанче?