Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

Тя излезе и главата ми избухна.

Докторът ми предписа „Прозак“. Хю смята, че трябва да го взимам.

— Изпаднала си в лека депресия и това ще ти помогне да я преодолееш — каза докторът. Или може би Хю? Не мога да си спомня. Сигурно и двамата.

Да преодолея какво?

— Ще си помисля — казвам на Хю. — Не ми харесва да вземам такива лекарства и да развивам зависимост от тях. Толкова много се говори за това.

Закъсняла съм. Пак съм закъсняла за работа. Не мога да стана от леглото.

— Хъ-ъ… лекарите си знаят работата. Не правят нищо случайно — казва ми той, премятайки през рамо торбата си със стикове за голф. Днес му е свободен ден за раздвижване. — Божичко, по-добре да тръгвам. Били ще се чуди къде съм отишъл. Днес ще ходим на „Питрийви“ само защото миналия път го заклах на „Канмоър“ Такъв си е той — вдига рамене Хю. — Хайде после да отскочим до тях, а? — целува ме той и потегля. — Чао, скъпа.

Обаждам се на приятелката си Мари, Тя ме навива да си взема отпуск и да се метна на влака до Хаймаркет Стейшън в Единбург. Казва, че и тя ще си вземе отпуска. Най-лесното нещо е да се съглася.

На гарата в Дънфърмлайн си задавам въпроса защо влаковете за Единбург са по един на цял час, а за пикливия Инвъркийтинг по три-четири. Слава Богу, не се налага да чакам повече от петнадесет минути до потеглянето и закъснявам с не повече от десет минути, което е добро постижение.

С Мари правим една обиколка из магазините и после цял следобед пием чай и си лафим у тях. Тя вади няколко джойнта и докато ги пушим, започвам да се кикотя. Не ми се връща вкъщи. Не искам, но се налага да потегля към гарата.

— Остани тази вечер при мен. Ще излезем. Знам един клуб. Хайде да се нагълтаме с екстази и да излезем, ти и аз — казва Мари.

— Не мога… трябва да се връщам… Хю… — усещам се как блея като овца.

— Достатъчно е пораснал, за да се погрижи за себе си една вечер. Хайде. Давай. Ти имаш „Прозак“, което е жестоко. Можем да ги вземем след екстазито. Тези хапчета удължават ефекта и разрушават токсините в МДМА, които разправят, че нанасяли мозъчни разтройства след време. Следователно, благодарение на „Прозак“, екстазито може да е напълно безопасно.

— Не знам… Не съм вземала никакви лекарства от години. Разправят, че екстазито…

— Деветдесет процента от тези приказки са пълни дивотии. Вярно, то те убива, но същото е с храната или с въздуха, който дишаш. Щетите са значително по-малко, отколкото при алкохола.

— Добре… но не искам да халюцинирам…

— Това не е есид, Хедър. Ще се почувстваш просто комфортно със себе си и света за малко. Няма нищо лошо в това.

— Добре — съгласих се колебливо.

Като най-долно шубе оставих съобщение на Хю на телефонния секретар. После се вдигнахме в един бар, а след това в самия клуб. Чувствах се малко глупаво в дрехите, които Мари ми бе избрала да облека. Тя носеше същия размер и като студентки често сме си разменяли дрехите. Когато се обличахме еднакво. Като се погледнах в огледалото ме досмеша с тази къса пола и тясна фланелка. На Мари обаче й отиваха, а бяхме на една възраст. Мислех си, че в клуба всички ще ме зяпат, но не се случи нищо подобно. Отначало ми беше доста скучно. Мари не ми позволи да пия алкохол в предишния бар. Щяло да развали ефекта от екстазито. Мечтаех си за един джин, да уталожа нервите си.

Взех хапчето в клуба. Отначало ме удари доста силно и леко ми прилоша. Почувствах се зле, но не чак толкова, колкото казах на Мари.

— Ти сама го правиш да е така, защото му се съпротивляваш — прошепна Мари и ми се усмихна. После го почувствах да преминава по ръцете ми, по тялото ми, по гърба ми. Гъделичкащо, шеметно усещане. Погледнах Мари и ми се стори много красива. Винаги съм знаела, че е хубава, но с годините бях свикнала да наблюдавам по-скоро признаците на повяхване. Вглеждах се за бръчки, за някое килограмче повече, за побелели косми. Дали откривах или не, беше без значение. Важното е, че ги търсех у нея, а съответно и у себе си, несъзнателно, заблуждавайки се, че тя и аз сме едно и също нещо.

Реших да отида до тоалетната и да се видя как изглеждам в огледалото. Сякаш не стъпвах по земята, а се носех в собствената си митична аура. Като че ли вече бях умряла и се движех в небесните селения. Всички тези красиви хора се усмихваха и изглеждаха точно както се чувствах аз. Не че изглеждаха по различни с нещо, просто можеше да видиш радостта, която се излъчва от тях. Погледнах се в огледалото. Това, което не видях, беше тъпата женица на Хю Томсън. Нея вече я нямаше.