Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

И сега Бони Тайлър изпява: „Заедно можем да стигнем до края на света“ — значи е време за втората поддръжка — най-трудната — затова клякам и слагам опакото на ръцете си върху раменете. Музиката се засилва, Тифани се обляга на дланите ми и когато Бони Тайлър изпява: „Наистина се нуждая от теб тази вечер“, Тифани присвива колене, а аз напрягам мускулите на краката си и я изтласквам нагоре възможно най-бързо, протягам ръце, вдигам длани. Тифани полита нагоре, прави пълно завъртане, пада в обятията ми и докато припевът заглъхва, ние се взираме в очите си. „Някога потъвах в любовта ти, сега потъвам в мрака. Няма какво да направя, пълно затъмнение на сърцето.“ Тя се строполява като мъртва, а аз — бидейки слънцето — залязвам, тоест пак лягам на пода и използвам само ръцете си, за да запълзя бавно назад и да изляза от светлината на прожекторите, което ми отнема почти цяла минута.

Музиката заглъхва.

Тишина.

За секунда се тревожа, че никой няма да ръкопляска.

А после изведнъж цялата зала избухва в аплодисменти.

Тифани се изправя, ставам и аз. Точно както репетирахме толкова много пъти, хващам Тифани за ръка и се покланям, а през това време аплодисментите се усилват и публиката става на крака.

Толкова съм щастлив, но същевременно съм и тъжен, защото никой от семейството и приятелите ми не дойде да ме подкрепи — изведнъж обаче чувам скандиране за Орлите, най-шумното през целия ми живот.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Поглеждам към задните редици и забелязвам не само Джейк, Кейтлин и мама, но и Скот, и дебелаците, и цялата Инвазия от Азия. Всички носят фланелки на Орлите и аз се засмивам, когато започват да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет! Баскет!

Рони гордо ми се усмихва от първия ред. Погледите ни се срещат и той вдига палци. Вероника също се усмихва и малката Емили се усмихва, госпожа Уебстър едновременно плаче и се усмихва и аз осъзнавам, че танцът ни наистина й се е сторил много красив — достатъчно, че да заплаче.

С Тифани слизаме от сцената и гимназистките ни поздравяват с ококорени очи, усмивки и безспирно бърборене.

— О, Боже! Това беше страхотно! — повтарят всички.

Лесно се вижда колко се възхищават на Тифани, защото Тифани е отлична танцьорка и талантлив хореограф.

Накрая Тифани се обръща към мен:

— Беше перфектен!

— Не, ти беше перфектна! — възразявам. — Мислиш ли, че ще спечелим?

Тя се усмихва и свежда поглед.

— Какво? — питам.

— Пат, трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Няма златен трофей.

— Какво?

— На „Танци срещу депресията“ няма победители. Това е само концерт. Измислих историята с венеца, единствено за да те мотивирам.

— О!

— И се получи, защото беше прекрасен на сцената! Благодаря ти! Ще бъда ваша свръзка.

Тифани ме целува по устните и ме прегръща дълго. Целувката й е солена от танцуването и е малко странно тя да ме прегръща толкова страстно пред толкова много облечени в трико тийнейджърки — особено като се има предвид, че съм гол и гърдите ми са обръснати, а и не обичам да ме докосва друг, освен Ники.

— Е, сега като приключихме с танците, може ли пак да говоря за футбол? Защото навън ме чака цяла група фенове на Орлите.

— След такова изпълнение можеш да правиш каквото поискаш, Пат — прошепва Тифани в ухото ми и после дълго я чакам да спре да ме прегръща.

Преобличам се в склада, Тифани ме осведомява, че зад кулисите няма повече голи тийнейджърки, и аз отивам да поздравя почитателите си. Скачам от сцената и госпожа Уебстър стисва ръцете ми и ме поглежда в очите:

— Благодаря ти.

Старицата не спира да се взира в очите ми, но не добавя нищо повече, което ме кара да се чувствам малко особено.

Накрая Вероника се намесва:

— Мама се опитва да ти каже, че тази вечер означаваше много за Тифани.

Емили ме посочва и изписуква:

— Пап!

— Точно така, Ем — окуражава я Рони. — Чичо Пат!

— Пап! Пап! Пап!

Всички се засмиваме и в този момент чувам петдесет индийци да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет!

— Баскет, върви да поздравиш бесните си фенове — подканя ме Рони.

Тръгвам към морето от фланелки на Орлите. Разни непознати хора от публиката ме потупват по гърба и ме поздравяват, докато минавам покрай тях.

— Толкова беше добър! — извиква мама и аз разбирам колко е изненадана от отличните ми танцови умения; после ме прегръща. — Толкова се гордея с теб!

И аз я прегръщам и питам:

— Татко тук ли е?

— Забрави за татко — обажда се Джейк. — Шейсетина подивели мъже те чакат, за да те заведат на най-епичния купон в живота ти.