Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Скъпа Ники,

Веднага щом прочетох писмото ти, помолих мама да ми вземе „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от обществената библиотека на Колингсуд. Нямах търпение да прочета роман с щастлив край и затова седнах и го изгълтах наведнъж от край до край, заради което една нощ се лиших от сън. Не знам дали Тифани ти е цитирала откъсите от дневника ми за чернокожия ми приятел Дани, но тази книга би го вбесила: Твен употребява думичката с „н“ над 200 пъти. Сигурен съм, защото след първите няколко глави започнах отначало и ги броях. Отбелязвах си на едно листче всяко споменаване на думата с „н“ и накрая на книгата чертичките бяха над 200! Според Дани само чернокожите имат право да я използват и това в днешно време е универсална истина. Изненадан съм, че училищното настоятелство ти разрешава да преподаваш такава книга.

Въпреки това много ми хареса. Е, Том Сойер трябваше веднага да каже на Джим, че е свободен, но така се радвах за Джим накрая, когато получи свободата си. А и това как Хък и Джим се поддържаха в трудностите ми напомни как с Дани си пазехме гърба на лошото място.

Направи ми голямо впечатление как Хък се бореше с идеята, че Бог не иска да помогне на Джим веднага, защото Джим е роб. Вярно, едно време хората са имали различни ценности и църквата и правителството са одобрявали робството, но Хък наистина ме впечатли с думите си, че щом ако помогне на Джим, ще иде в ада, така да бъде.

След като прочетох писмото ти, дълго плаках. Знам колко лош съпруг бях и не ти се сърдя за изневярата, нито че ме напусна и даже и за повторния ти брак. Заслужаваш да бъдеш щастлива. И щом сега си омъжена, би било грях с теб да се съберем, защото би означавало да извършим прелюбодеяние, независимо че още те имам за своя съпруга. От тези мисли ми се замайва главата и започвам да губя контрол. Те ме карат да удрям с юмруци малкия бял белег над дясната си вежда, който ме засърбява всеки път, когато съм объркан или разтревожен. Ще използвам твоята метафора… откакто се помня, шофирам по тъмна магистрала, покрай безкрайната пътна маркировка. Всичко друго беше само отбиване в питстопа — семейството, Орлите, танците, тренировките. През цялото време карах към теб и желаех едно-единствено нещо — да се съберем отново. И сега най-после разбирам, че фактически се мъча да ухажвам омъжена жена, което е грях. Едва ли обаче съзнаваш колко здраво се трудех за добър край. Намирам се в отлична форма и се упражнявам да бъда мил вместо прям. Вече не съм мъжът, за когото бе омъжена през всички онези самотни години. Сега съм по-добър човек. Човек, който ще те води на танци и изцяло ще се откаже от спорта — и от треньорството, и от Орлите — ако това ще те направи щастлива. Съвестта ми подсказва, че не бива да преследвам тези цели, но препоръката ти да прочета Твен ме накара да си помисля дали не ми даваш някакъв знак. Хък се колебаеше дали да помогне на Джим да избяга, но последва сърцето си, освободи Джим и това доведе до хепиенд. Та се питам, не ми ли казваш индиректно, и аз да следвам сърцето си? Защо иначе ще ми препоръчаш точно „Приключенията на Хъкълбери Фин“?

А и невинаги ни е било зле заедно. Може краят да е бил грозен, но не помниш ли началото? Не помниш ли в колежа? Не помниш ли, когато отидохме в Масачузетс посред нощ? Беше петъкът след сесията и гледахме от онези предавания за пътешествия по PBS, защото и двамата искахме да пътуваме. Всичките ни приятели бяха отишли на купон в къщата на ръгбистите, но ние останахме да ядем пица и да пием вино на дивана ми. Гледахме предаване за наблюдаване на китове от брега на Мартас Винярд и ти ме попита дали в Мартас Винярд произвеждат вино. Казах, че лятото в Ню Ингланд сигурно е твърде кратко, за да се отглежда грозде, но ти възрази: трябва да има лозя, щом островът се нарича „Лозето на Марта“. Преструвахме се, че спорим много разгорещено — смеехме се и се удряхме с възглавници — и изведнъж се озовахме в стария ми Таурус и пътувахме на север.

Надали си очаквала да хукна чак до Масачузетс без резервни дрехи и тоалетни принадлежности, но не след дълго вече минавахме по Тапан Зи Бридж и ти се усмихваше, и аз те държах за ръка.

Така и не стигнахме до Мартас Винярд, но прекарахме див уикенд в един евтин мотел точно преди Кейп Код. Помниш ли разходката по плажа през март? Как се любехме отново и отново в мотелската стая? Помниш ли какъв прахоляк се вдигна, като скочихме на матрака? Омарите, които си позволихме за вечеря в онзи евтин ресторант, наречен „При капитан Боб“, където сервитьорите носеха превръзка на окото?