Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Не оставяй невинният им вид да те заблуди — прошепва ми Тифани. — Всичките са малки усойници… и необикновено талантливи танцьорки.

Дават ни възможност да порепетираме на сцената на хотел „Плаза“, преди публиката да е пристигнала. Изпълняваме танца си перфектно, но повечето от другите танцьори също се справят впечатляващо и започвам да се безпокоя, че няма да спечелим.

Точно преди началото на състезанието извеждат участниците пред публиката. Обявяват нашите имена, двамата с Тифани излизаме напред, помахваме и чуваме умерено ръкопляскане. Заради прожекторите не се вижда добре, но забелязвам родителите на Тифани на първия ред заедно с малката Емили, Рони, Вероника и жена на средна възраст — вероятно д-р Лили, терапевтката на Тифани, защото Тифани беше споменала, че тя ще присъства. Докато слизаме от сцената, плъзвам поглед през задните редици, но не виждам майка си. Не виждам Джейк. Не виждам татко. Не виждам Клиф. Усещам, че ми става мъчно, макар и така или иначе да не очаквах друг, освен мама. Може би мама все пак е тук някъде, мисля си, и от тази мисъл ми става малко по-добре.

Зад кулисите започва да ми се струва, че аплодисментите за другите участници бяха по-шумни, тоест имат повече фенове от нас. Сега жената, която обявяваше имената ни, държи реч и подчертава, че това е концерт, а не състезание, но аз все така се тревожа дали Тифани ще си получи златния трофей, защото в противен случай шансът ми да пиша на Ники ще пропадне.

По график нашето изпълнение се пада последно и докато другите момичета танцуват, аплодисментите варират от умерени до ентусиазирани, което ме изненадва, защото на репетицията всички хореографии ми се видяха чудесни.

Точно преди да дойде нашият ред обаче малката Челси Чен завършва танца си сред бурни аплодисменти.

— Какво толкова е направила, че да получи такива овации? — питам Тифани.

— Не ми говори преди изпълнението — сопва се тя и аз започвам да се притеснявам силно.

Жената, която ръководи рецитала, обявява имената ни и този път аплодисментите са малко по-оживени, отколкото в началото на състезанието. Преди да легна по гръб на сцената, поглеждам дали Джейк или Клиф не са се появили със закъснение, но като се обръщам към публиката, виждам само нажежените до бяло прожектори, насочени към мен. Дори не успявам да се замисля и музиката зазвучава.

Пиано — бавно и тъжно.

Започвам ужасно протяжното си лазене към центъра на сцената, използвайки само ръцете си.

Мъжкият глас пее: „Обърни се…“.

Бони Тайлър отвръща: „Понякога се чувствам самотна, но ти никога не идваш“.

В този момент Тифани дотичва на сцената и ме прескача като газела или някое друго красиво и изящно животно. Докато двата гласа продължават да си разменят реплики, Тифани изпълнява своите елементи: тичане, скачане, превъртане, обръщане, плъзгане — модерни танци.

Барабаните се включват, аз ставам и правя с ръце голям кръг, та хората да разберат, че аз съм слънцето и съм изгрял. Движенията на Тифани също стават по-пламенни. Бони Тайлър наближава припева: „Заедно можем да стигнем до края на света; твоята любов пада като сянка върху мен“ и тук идва време за първата поддръжка. „Не знам какво да правя и винаги съм в мрак.“ Тифани е над главата ми; твърд съм като скала; справям се безгрешно. „Живеем в барутен погреб, а пускаме искри.“ Започвам да въртя Тифани, докато тя прави шпагат във въздуха, а Бони Тайлър пее: „Тази вечер се нуждая от теб! Вечността започва от днес! Вечността започва от днес!“. Правим 360-градусово завъртане и когато Бони Тайлър изпява: „Някога потъвах в любовта ти, а сега потъвам в мрака“, Тифани се превърта в ръцете ми и аз я полагам на пода, все едно е мъртва, а аз — слънцето — я оплаквам. „Няма какво да кажа, пълно затъмнение на сърцето ми.“

Музиката отново се засилва и тя скача на крака, носи се из сцената толкова красиво.

Песента продължава и аз пак правя с ръце големи, бавни кръгове и, доколкото мога, изобразявам слънцето. Знам хореографията отлично — до степен спокойно да си мисля за други неща, докато танцувам, а именно: колко страхотно се справям, и то без голямо затруднение, и колко жалко е, че близките и приятелите ми не са тук, за да ме видят как хубаво танцувам. Едва ли ще получим най-големите овации от публиката — особено след като Челси Чан явно е довела всеки един член на семейството си — но вече се надявам да спечелим. Тифани е прекрасна и докато прелита покрай мен отново и отново, започвам да й се възхищавам по съвсем нов начин. Дава всичко от себе си за състезанието и показва непозната за мен своя страна. Ако докато репетирахме в студиото й през последния месец, плачеше с тяло, тази вечер направо ридае неконтролируемо с тялото си и човек трябва да е от камък, за да не почувства мъката й.