Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Мама носи шоколадовокафява рокля с кървавочервен шарф и голи рамене. Червилото й пасва идеално на шарфа, но май е попрекалила с грима — прилича малко на миеща мечка. За сметка на това прическата й — Ники би я нарекла „класически кок“ — изглежда много добре, затова казвам на мама, че е излязла чудесно, и тя ми се усмихва.

На лицето на баща ми е изписано напрежение; не изглежда отпуснат на нито една снимка и питам мама дали той одобрява Кейтлин.

— За баща ти тя идва от друг свят, а и не му беше приятно да общува с родителите й — никак даже — но той се радва за Джейк по своя си неизразителен начин — обяснява мама.

Това ми напомня колко странно се държа баща ми и на моята сватба, отказваше да общува с когото и да било, освен ако не го заговореха, а и тогава отговаряше едносрично. Помня как се вбесих на репетицията за сватбата, защото дори не поглеждаше Ники, да не говорим за семейството й. Помня и как майка ми и брат ми ме успокояваха с думите, че баща ми се плаши от промените, но обяснението им ми се изясни едва на другия ден.

По време на церемонията свещеникът попита събралите се дали ние с Ники сме в молитвите им и както е традицията, ние двамата се обърнахме, за да видим отговора им. Аз инстинктивно погледнах към родителите си, любопитен дали баща ми ще каже „да“ заедно с всички останали, както е прието, и в този момент видях как бърше очи с носна кърпичка и хапе долната си устна. Цялото му тяло леко се тресеше като на много стар човек. Беше толкова странна гледка: баща ми да плаче на сватба, която дотогава като че ли само го дразнеше. Същият човек, който никога не показваше други емоции, освен гняв, сега плачеше. Не можех да откъсна поглед от баща си и когато стана ясно, че няма да се обърна към свещеника, се наложи Джейк — той ми беше кум — да ме смушка, за да прекъсне заклинанието.

Седнал на дивана до мама, я питам:

— Кога се ожениха Кейтлин и Джейк?

Мама ме поглежда доста особено. Не иска да ми каже датата.

— Знам, че е било, докато съм бил затворен в лошото място, знам и че съм бил там в продължение на години. Вече го приех.

— Наистина ли искаш да знаеш? Сигурен ли си?

— Ще се справя, мамо.

Тя ме гледа около секунда, сякаш се мъчи да реши какво да прави, и накрая изплюва камъчето:

— Лятото на 2004-а. Седми август. Женени са малко повече от две години.

— Кой плати сватбените снимки?

Мама се засмива.

— Шегуваш ли се? С баща ти никога не бихме могли да си позволим такъв албум. Родителите на Кейтлин се оказаха много щедри, подариха ни албума и ни изкараха в голям размер всички снимки, които поискахме, и…

— Дадоха ли ви негативите?

— Защо им е да ни дават…

Сигурно е забелязала изражението ми, защото веднага млъква.

— Как тогава сте изкарали нови снимки, след като крадците са задигнали всички снимки в рамки от къщата?

Мама се мъчи да измисли някакъв отговор, а аз чакам; дъвче бузата си, както понякога, когато е притеснена. След секунда изрича хладнокръвно:

— Обадих се на майката на Кейтлин, разправих й за обира и тя ми поръча копия още следващата седмица.

— Тогава как ще обясниш това?

Изваждам собствените си сватбени снимки иззад възглавницата в другия край на дивана. Мама не продумва, а аз се изправям и връщам сватбената си снимка, където й е мястото — на полицата над камината. После окачвам на стената снимката на семейството ми, наобиколило Ники в сватбената й рокля — белият й шлейф се дипли по тревата пред обектива.

— Намерих кашона „Пат“, мамо. Ако мразиш Ники толкова силно, просто ми го кажи и ще окача снимките на тавана, където спя.

Мама продължава да мълчи.

— Мразиш ли Ники? И ако да, защо?

Мама не ме поглежда. Прокарва пръсти през косата си.

— Защо ме излъга? За какво друго си ме лъгала?

— Съжалявам, Пат. Но излъгах…

Мама не казва защо ме е излъгала; вместо това пак се разплаква.

Много дълго време стоя пред прозореца и зяпам къщата на съседите отсреща. Част от мен иска да утеши мама — да седна до нея, да я прегърна през рамо, особено като знам, че татко не й е продумвал от повече от седмица и спокойно яде навън три пъти дневно, пере се и търпи мръсотията. Хванах мама да чисти тук-таме и знам, че е леко разстроена, понеже планът й не се осъществява, както се надяваше. Но съм й бесен, задето ме излъга и макар да се упражнявам да бъда мил вместо прям, точно сега не намирам сили в себе си да я утешавам.

Накрая оставям мама да плаче на дивана. Преобличам се и когато излизам да тичам, виждам, че Тифани ме чака.