Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Дори не гледаше къде падаха палките. Беше много разсеян по време на играта.

Не казвам нищо.

— Какво ти е?

— Сега не си на коженото кресло.

Клиф сяда, потупва седалката и казва:

— Представи си, че е кожена.

Сядам срещу Клиф и обяснявам:

— Просто съжалявам Ти О, това е.

— Той получава милиони, за да изтърпи малко критика. И изглежда не му пука. Сам си го докара на главата с тези танци и лиготии след всеки тъчдаун. А и никой не желае смъртта на Ти О наистина; просто искат днес да се изложи. Шегуват се.

Знам какво се мъчи да каже Клиф, но на мен не ми прилича на шега. И независимо дали Ти О е милионер, или не, не съм убеден, че терапевтът ми трябва да намира извинение за тениски, които насърчават когото и да било да си пръсне мозъка. Но не казвам нищо.

Слизаме от автобуса и виждам Джейк и Ашвини да играят финал на турнира по кюб; опитвам се да ги аплодирам и да не обръщам внимание на обкръжаващата ме омраза.

През цялото първо полувреме на мача публиката пее „Лай-но, лай-но, лай-но“. Джейк ми обяснява как всички пеели „Ти О, Ти О, Ти О“, когато Ти О играел за Орлите. Наблюдавам Оуенс край страничната линия и макар още да не е направил кой знае колко улавяния, май танцува на песента на публиката, и аз се запитвам дали наистина е такъв непукист, че не му дреме за обидите на седемдесет хиляди души, или просто не показва какво всъщност изпитва. Отново ми става мъчно за него. Чудя се как ли бих реагирал аз, ако седемдесет хиляди души ми се смеят, че съм забравил последните няколко години от живота си.

До почивката Ханк Баскет прави две улавяния за двайсет и пет ярда, но Орлите изостават с 21–17.

През второто полувреме „Линкълн файненшъл фийлд“ се пука по шевовете; феновете на Орлите знаят, че залогът е първото място в Източната дивизия.

Остават само осем минути от третата четвърт, когато всичко се променя.

Макнаб прави дълго подаване към левия край на полето. Всички в моя сектор скачат на крака, за да видят какво ще стане. Номер 84 улавя топката в територията на Далас, преодолява защитника, втурва се към крайната зона и изведнъж аз се озовавам във въздуха. Скот и Джейк са ме вдигнали на раменете си. Всички наоколо ме поздравяват, защото Ханк Баскет най-сетне отбеляза първия си тъчдаун в Националната футболна лига — осемдесет и седем ярда — а аз нося неговата фланелка. Орлите печелят и аз съм толкова щастлив, че напълно забравям за Ти О и се замислям как татко гледа мача на огромния телевизор вкъщи, и се чудя дали пък камерите не са ме заснели покачен върху раменете на Джейк и Скот. Може татко да ме е видял в естествен размер на плоския си екран как празнувам и може би дори се гордее с мен.

В края на последната четвърт поредица напрегнати моменти ни разтуптява сърцата, когато Далас намалява разликата до 31–24. Ако отбележат, ще изпратят мача в продължения. Но Лито Шепърд препречва пътя на Бледсоу и връща за тъчдаун, при което целият стадион пак запява бойната песен на Орлите и скандира буквите, защото играта е наша.

В края на мача се оглеждам за Ти О и виждам как изтичва от полето към съблекалнята, без да се ръкува с нито един играч на Орлите. Още ми е мъчно за него.

Тримата с Джейк и Скот излизаме от „Линк“ и се сблъскваме с Инвазия от Азия, която лесно се забелязва отдалеч, понеже се състои от петдесет индийци, обикновено скупчени заедно, и всичките във фланелки на Браян Доукинс. Все казват: „Просто се огледайте за петдесет бройки от номер 20“. С Клиф се затичваме един към друг, пляскаме ръце и крещим с пълно гърло, а петдесетимата индийци скандират:

— Баскет, Баскет, Баскет!

Толкова съм щастлив; вдигам дребничкия Клиф на рамене и го нося до автобуса на Инвазия от Азия, сякаш той е Йода, а аз — Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба в „Империята отвръща на удара“, който — както вече споменах — е един от най-любимите ми филми.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме до припадък, докато се провираме през тълпата към мястото си зад „Уашовия Сентър“, където дебелаците ни чакат с ледени бири за отпразнуване на победата. Постоянно прегръщам Джейк и пляскам длани с Клиф и потупвам дебелаците, и пея с индийците. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив.

Инвазия от Азия ме оставя пред дома ми късно вечерта, така че моля Ашвини да не надува клаксона и той неохотно се съгласява. Но когато автобусът завива зад ъгъла, все пак чувам как петдесет индийци скандират „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“. Не сдържам усмивката си, докато се прибирам в къщата на родителите си.