Дин Кунц - Отвъдни очи

Този път не бях нито така бърз, нито така агресивен като предишния и звярът успя да вдигне ръка и да отблъсне острието, когато режещият ръб замахна към гърлото му. Наточената като бръснач стомана разряза плътта от лакътя му и се плъзна по опакото на дланта му, а върхът се спря между първите кокалчета на два пръста. Демонът издаде тънък, тих, едва доловим писък, но го преглътна, когато осъзна, че викът му може да привлече любопитни лунапарковци, а не само другите таласъми.

Въпреки че кръвта плискаше от ръката му, звярът успя да се откъсне от мен. Замахна с олюляване и препъване, а грейналите му очи сияеха с намерението да ме убие.

Преди да успее да си върне равновесието, аз го ритнах в слабините. Хванат в капана на човешката форма, той бе заложник и на слабостите на човешката физиология, и сега се преви, когато болката избухна в смазаните му тестиси. Ритнах го отново, този път по-високо, и чудовището едновременно с това сведе глава, сякаш да ми угоди, така че кракът ми го улучи под брадичката. Звярът се просна по гръб на посипаната със стружки алея, а аз се метнах върху него и забих ножа си дълбоко в гърлото му, като завъртях острието. Отнесох три-четири удара по главата и раменете, докато жертвата ми полагаше напразни усилия да ме отблъсне, но преуспях в начинанието си да изцедя живота от тварта като въздух от спукан балон.

Задъхан, но без и за миг да забравям нуждата да пазя тишина, аз се отблъснах от мъртвия таласъм — и ме удариха изотзад, в основата на тила и опакото на врата. Избухна многоцветна болка, но успях да запазя съзнание. Паднах, търколих се и видях друг демон да пристъпва към мен, стиснал дъска в ръцете си.

Първият удар така ме беше замаял, че си бях изпуснал ножа. Виждах го да блести смътно на десетина фута от мен, но не можех да го докопам навреме.

Разтеглил в озъбена гримаса черните си устни под човешката глазура, третият противник ми се нахвърли за едно примигване на блесналите му очи, размахвайки дъската в ръцете си все едно беше брадва, готов да посече лицето ми така, както бях насякъл Дентън Харкънфийлд. Присвих ръце над главата си, за да се спася от разцепващия черепи удар, и звярът три пъти стовари тежката сопа върху лактите ми, избивайки горещи искри от болка от костите ми досущ както чукът на ковача избива искри от наковалня. След това промени тактиката си и посегна към незащитените ми ребра. Сгънах колене и се свих на топка, опитвайки се да се претърколя настрани с надеждата да се сгуша зад някакво препятствие, което да застане помежду ни, но таласъмът ме последва със зловеща радост, сипейки удари по краката, хълбоците, гърба, бедрата и ръцете ми. Нито един не се стовари с трошаща костите сила, понеже постоянно се местех встрани от спускащата се дъска, но не бях в състояние да понасям този побой още дълго и все пак да запазя желание и способност да продължавам да се движа; започнах да си мисля, че съм мъртвец. В отчаянието си спрях да се опитвам да прикрия главата си и посегнах към дъската, но таласъмът, надвесен над главата ми и впил в мен яростен поглед, с лекота я изтръгна от хватката ми и успях само да си набия половин дузина трески в дланите и пръстите. Тварта вдигна сопата високо над главата си и я стовари с яростта на обезумял или обхванат от бойна треска самурай. Летящо право към мен, парчето дърво изглеждаше огромно като падащо дърво, и знаех, че този път или ще ме прати в безсъзнание, или ще изтръгне изцяло живота ми…

… но вместо това оръжието внезапно се изплъзна от пръстите на таласъма, полетя надясно от мен и тупна, преобръщайки се сред стружките. Самият ми нападател се стовари върху мен с грубо, басово сумтене от шок и болка, повален от, както ми се стори, чиста магия. Трябваше да се дръпна трескаво, за да не остана прикован под тялото му, а когато погледнах към него с изумление, видях и как съм бил спасен. Джоъл Тък се бе изправил над таласъма, стиснал същия ковашки чук, който използваше заранта в сряда, когато го сварих да кове колчетата на палатката зад Шоквил. Джоъл замахна отново и черепът на таласъма се вдлъбна с тупване и влажен, всмукващ звук.

Цялата битка се бе развила в практическа тишина. Най-високият звук бе тупването на дъската, удряща по една или друга част на анатомията ми, което надали се бе разнесло на повече от стотина фута.

Все още пронизван от болка и поради това със забавени мисли, вцепенено проследих как Джоъл пуска чука си, хваща мъртвия таласъм за краката и примъква трупа встрани от алеята, като го скрива в нишата, образувана от платформата на глашатая на Къщата на смеха и будката за билети. По времето, когато той се зае да напъха на същото място и другия труп — онзи, дето приличаше на Елвис, — бях успял да се надигна на колене и да започна да масажирам част от пулсиращите участъци по ръцете и хълбоците си.