Дин Кунц - Отвъдни очи

— Добре.

Не й казах за мъчителното видение, в което тя бе покрита с кръв, защото не исках да я ужасявам. Така не бих постигнал нищо и може би дори щях да допринеса за опасността, пред която щеше да се изправи, защото, изтощена от продължителен и постоянен страх, когато най-сетне настъпи кризата, Рия нямаше инстинктивно да може да преценява или да мисли добре. Исках тя да бъде предпазлива, а не да се бои постоянно, и когато излязохме на алеята след малко и се разделихме с целувка, усетих, че тя се намира горе-долу в желаното от мен състояние на ума.

Августовското слънце сипеше златна светлина върху лунапарка, птички летяха в ясното синьо небе. Докато приготвях за работа „Якия удар“, настроението ми се подобряваше непрекъснато, докато започна да ми се струва, че ако имам такова желание, мога да литна и да се присъединя към птиците високо горе. Рия бе разкрила тайния си срам и ужас от детството в Апалачите, а аз пък й бях казал за тайната на отвъдните си очи и с това споделяне на дълго пазени тайни бяхме създали важна връзка — и двамата вече не бяхме самотни. Бях убеден, че в крайна сметка красавицата ми ще разкрие и другата си тайна, историята от сиропиталището, и когато го стори, можеше да изпитам вярата й в мен с намеци относно таласъмите. Силно подозирах, че ако прекараме повече време заедно, някой ден Рия ще може да приеме таласъмските ми разкази за истина, дори и ако не притежаваше способността да вижда тварите, и с това да потвърди свидетелството ми. Определено пред нас все още стояха проблеми: загадъчният Джоъл Тък, таласъмските планове, включващи виенското колело, които може да бяха, а може и да не бяха част от същата опасност, която висеше над Рия; а и самото ни присъствие в Йонтсдаун, с изобилието му от демони на управленски позиции, които можеха да ни причинят непредставими страдания. Но въпреки това за пръв път бях убеден, че ще триумфирам, че ще успея да предотвратя катастрофата при виенското колело, че ще успея да спася Рия и че животът ми най-сетне е поел по пътя нагоре от дъното.

Винаги е най-светло точно преди да падне мрак.

Вторник следобед и ранна вечер бяха като кълбо от блестяща вълна, което се развива без нито един възел: приятно топло, но не сваряващо горещо; с ниска влажност, лек ветрец, който да те охлади, но така и не се усили достатъчно да причини проблеми с шатрите, с хиляди паричковци, готови да се разделят с парите си и без никакви таласъми.

Но с падането на нощта нещата се промениха.

Първо започнах да забелязвам таласъми по алеята. Не бяха много, само половин дузина, но видът им под маскировката беше по-неприятен от обичайното. Муцуните им сякаш се тресяха по-отвратително, а подобните им на жарава очи сияеха по-ярко от всякога, с трескава омраза, която надминаваше по сила злобата, с която обикновено ни съзерцаваха. Долових, че бяха отминали точката на кипене и се бяха заели със задача за разруха, която щеше да изпусне част от парата, която се трупаше в тях.

След това вниманието ми бе привлечено към виенското колело, което започна да преминава през промени, видими само за моите очи и ничии други. Първоначално огромната машина започна да надвисва дори по-голяма, отколкото беше, да се надига полека като някаква жива твар, която досега е била приклекнала, за да създаде фалшиво впечатление за размера си. Пред очите ми нарастваше и се надуваше, докато стана не само доминиращ над лунапарка предмет (какъвто и бездруго си беше), а наистина чудовищен механизъм, грамаданска конструкция, която щеше да смаже всички на алеята, ако паднеше. Към десет вечерта стотиците лампички, които очертаваха колелото, сякаш започнаха да губят мощност, ставаха все по-слаби с всяка минута, докато към единайсет гигантският атракцион не потъна в пълен мрак. Осъзнавах и се виждаше ясно, че лампите продължават да сияят като преди — стигаше ми да погледна към колелото с ъгълчето на окото си, надзъртайки странешком, и можех да потвърдя, че продължава да лее светлина, — но когато се обърнех с лице към него, виждах само заплашително огромното, страховито тъмно чудовище, което се въртеше зловещо на фона на черното небе, сякаш беше една от мелниците на небесата — онази, която неуморно мели брашното на страданието и злото нещастие.

Знаех какво означава това видение. Катастрофата с виенското колело нямаше да се случи тази нощ; основите на тази трагедия обаче щяха да бъдат положени скоро, в мъртвите часове след затварянето на лунапарка. Половин дузината таласъми, които бях видял, представляваха боен отряд, който щеше да остане на алеята след затварянето. Усещах го, чувствах го, знаех го. Когато лунапарковците отидеха да си легнат, демоните щяха да изпълзят от отделните си скривалища, да се обединят и да саботират атракциона, както бяха възнамерявали да сторят в неделя вечерта, когато са били прекъснати от Желето Джордан. А след това, утре, смъртта щеше да навести мнозина невинни посетители, предвкусващи насладата да се повозят на голямото колело.