Дин Кунц: Отвъдни очи

Това беше годината, в която те убиха президента ни в Далас. С това настъпи краят на невинността, край на определен начин на мислене и битуване, и някои паднаха духом и твърдяха, че иде също тъй и смъртта на надеждата. Но макар сипещите се есенни листа да разкриват скелетоподобни клони, пролетта отново облича дърветата. Ако умре любима баба, като компенсация за загубата нейното внуче навлиза в света силно и любопитно. Когато свърши един ден, започва следващият. В безкрайната вселена не съществува окончателен завършек, а надеждата със сигурност няма такъв. От пепелището на древните епохи се поражда нова ера и рождението е надежда. Годината, последвала тази на убийството, щеше да ни донесе „Бийтълс“, нови посоки в модерното изкуство щяха да променят начина, по който гледаме на света около нас, както и началото на освежително недоверие в правителството. И ако и в нея да се гнездеше заразното семе на война, това само щеше да ни послужи за урок, че — също като надеждата — ужасът и болката, и отчаянието са постоянни спътници в този живот: урок, който никога не губи стойността си.

Влязох в лунапарка на шестия месец на седемнайсетата си година, в най-тъмните часове на нощта, един четвъртък през август, повече от три месеца преди онази смърт в Далас. По време на следващата седмица онова, което ми се случи, щеше да промени живота ми в такава дълбочина, колкото и едно убийство може да трансформира бъдещето на цяла нация, макар че при пристигането ми пустото увеселително трасе с нищо не приличаше на място, където да ме очаква Съдбата.

В четири заранта атракционите на лунапарка бяха затворени от вече почти четири часа. Лунапарковците бяха спрели виенското колело, бомбардировача гмуркач, „Клати-върти“ и всички други забавления. Бяха затворили игрите с награди, закусвалните, цопни-кофите, салоните за покер, бяха изключили лампите и спрели музиката, и бяха сгънали шарената магия. Тръгнеха ли си паричковците, лунапарковците се прибираха при пътническите си фургони, паркирани на голяма поляна южно от панаира. Сега татуираният мъж, джуджетата, дребосъците, шмекерите, девойките от шоуто с момичетата, викачите, операторите на „Събори-бутилка!“ и „Хвърли-пръстен“, мъжът, който си изкарваше хляба с направата на захарен памук, жената, която топеше ябълки в карамелен сос, брадатата дама, триокият тип и всички останали спяха или се бореха с безсънието, или пък правеха любов все едно са обикновени граждани — а в този свят представляваха именно това.

Луната в третата си четвърт се пързаляше странешком по небето и все още бе достатъчно високо да хвърля бяла призрачна светлина, която изглеждаше анахронизъм в горещите, влажни, гробарски часове на августовската нощ в Пенсилвания. Докато крачех през панаира и вкусвах атмосферата му, забелязах колко странно бели изглеждат собствените ми длани под това ледено сияние, все едно ръцете на мъртвец или призрак. Точно тогава долових за първи път и прокрадващото се присъствие на Смъртта сред атракционите и будките и смътно осъзнах, че този лунапарк ще е мястото на убийство и много пролята кръв.